— Подигравка — измърмори той, загледан в тълпите долу.
Подигравка, на която досега бе успял само бегло да се противопостави. Вярно, че от избирането му насам мексиканците научиха повече за наследството си и осъзнаха истинската история на страната си, в голяма степен заличена от испанския империализъм. Дори названието „Ацтекска партия“, с което много новинарски репортери представяха Мешика Теночка, беше обидно, сякаш намекваха за фалш.
Ернан Кортес и кръвожадните испански конквистадори бяха кръстили мексиканците „ацтеки“, изопачавайки името на легендарния дом на Мешика — Ацтлан. Необходима хитрост, при все това. Сега „ацтеки“ бе термин, който мексиканците не само разбираха, но и приемаха в народното си сърце. С времето Гарса щеше да ги образова.
На практика именно поривът на предзавоевателен национализъм бе изстрелял Гарса и Мешика Теночка във властта, но надеждите на Гарса цяло Мексико незабавно да прегърне историята си започваха да увяхват. Започваше да разбира, че бяха спечелили изборите отчасти заради некомпетентността и корупцията на предишната администрация, отчасти заради „ацтекската зрелищност“ от страна на Мешика Теночка, както се беше изразил един новинарски източник.
Зрелище?! Направо циркаджийство. Беше си абсурдно.
Нима още преди години Гарса не се бе отказал от испанското си християнско име, Фернандо, за да го смени с нахуатълско? Нима целият му кабинет не бе сторил същото? Нима не бе кръстил собствените си деца с нахуатълски имена? И нещо повече: литературата и образите на испанското нашествие постепенно биваха изместени от учебните програми, наименованията на улиците и площадите се сменяха с нахуатълски, в училищата се учеше нахуатъл, езикът на ацтеките, и истинската история на мексиканския народ, по няколко пъти годишно се отбелязваха религиозни празници и традиционни Мешика фестивали. Всички социологически проучвания обаче показваха, че хората продължават да ги възприемат като любопитни нововъведения — възможност да не отидат на работа, да се напият или да хулиганстват по улицата. Но дори при това положение същите проучвания сочеха, че с времето може да се установи истинска промяна. Гарса и Мешика Теночка имаха нужда от още един мандат, а за целта Гарса трябваше да заздрави позициите си, като спечели Сената, Камарата на депутатите и Върховния съд. В момента президентският мандат беше шест години. Не стигаше за това, което той беше намислил, за онова, от което Мексико се нуждаеше: пълно осъзнаване на историята, освободена от лъжите на завоевателите.
Гарса се дръпна от прозореца, отиде до бюрото си и натисна едно копче на дистанционното. Спуснаха се щори, приглушиха обедното слънце. На тавана в една ниша се разгоря светлина, която освети тъмночервения килим и масивните дървени мебели. Също като останалата част от живота на Гарса, кабинетът му отразяваше наследството от Мешика. На стените гоблени и картини изобразяваха ацтекската история. Един кодекс1, дълъг над три метра и половина, представяше подробности от създаването на Теночтитлан върху мочурлив остров в езерото Техкоко.
Другаде бе ацтекската богиня на Луната, Койолхауки, а на отсрещната стена, над камината, огромен гоблен изобразяваше съюза между Хуицитопочтли (Вълшебникът колибри) и Тескатлипока (Димящото огледало), бдящи над народа си. Над бюрото му беше закачена маслена картина на Чикомоцток, Мястото на Седемте пещери — легендарната прародина на нахуатълските народи.
Нито едно от тези неща обаче не бе причината да не може да мигне нощем. Истинският виновник бе артефактът в ъгъла на стаята. Върху кристален пиедестал, в куб от едносантиметрово стъкло стоеше богът на ацтеките Кецалкоатъл, Пернатата змия. Разбира се, негови изображения се срещаха навсякъде — върху керамични съдове, гоблени, множество кодекси, но това тук беше уникално. Статуетка. Единствена по рода си. Десет сантиметра висока и петнайсет дълга, тя представляваше шедьовър, изработен от незнайни ръце преди хиляда години от парче почти прозрачен нефрит.
Гарса заобиколи бюрото си и седна на стола пред пиедестала.