— Поначало не звучеше просто — каза Реми, — но като гледам това място… — Тя поклати объркано глава, без да довърши.
Сам кимна.
— Земя, забравена от времето.
Сам тръгна напред по пътеката, проправена от диви животни. След стотина метра и тя изчезна. Той извади мачетето и започна да си пробива път през храсталаци колкото човешки бой. На всяка крачка назъбени листа драскаха голата им кожа, а остри стъбла закачаха дрехите им и трябваше час по час да спират, за да се отскубнат от шиповете им. След половин час и почти половин километър пред тях се откри полянка с размера на гараж. Реми погледна джипиеса, огледа се, за да се ориентира, и даде нова посока. Сам тръгна отново, просичайки пътека, докато Реми указваше накъде. Вървяха още час. По раздразнената им кожа лъщеше пот, а дрехите им така се бяха напоили, че изглеждаха, сякаш двамината току-що са излезли от басейн. Въпреки палещото слънце, и двамата потръпваха от лек хлад. След още половин час Сам внезапно спря и вдигна ръка за тишина. Обърна се към Реми и попипа носа си. Тя кимна. Дим. Някъде наблизо гореше огън.
Отляво нещо прошумоля. Някой се движеше в шубрака. Замръзнаха на място и затаиха дъх, опитвайки се да определят откъде идва звукът. След малко го чуха отново, но по-отдалеч.
Изведнъж един мъжки глас извика:
— Да не би да сте се изгубили, добри хора?
Сам погледна Реми, но тя само сви рамене.
— Не бих го нарекъл „изгубване“, по-скоро „разходка наслуки“ — отвърна той.
Непознатият се засмя.
— Е, това е нещо ново. Ако искате да си починете, сложил съм да ври кафе.
— Разбира се, защо не! А къде…
— Погледнете наляво.
Те се обърнаха и след миг от храсталаците на десетина метра от тях се вдигна клон с горящ връх.
— Ако продължите направо още десетина-дванайсет крачки, ще излезете на пътеката, а от там — при мен.
— Идваме.
След пет минути се озоваха на полянка, обградена от джуджета баобаби. Между два от тях имаше опънат хамак. В средата на полянката, между два паднали ствола, служещи за пейки, пращеше малко огнище. Седемдесетинагодишен мъж с посребрена коса и козя брадичка им се усмихна. Зелените му очи проблясваха дяволито.
— Добре дошли. Настанявайте се.
Сам и Реми свалиха раниците и седнаха на ствола срещу стареца. Представиха се, мъжът кимна и се усмихна.
— Мен всички ме наричат Кид12.
Сам кимна към револвера, закачен на хълбока му.
— Заради това ли?
— Повече или по-малко.
— „Уебли“?
— Набито око имате. Модел „Марк VI“, 455-и калибър. Около 1915-а.
— Стига си приказвахте за пищови, момчета — намеси се Реми. — Благодарим за поканата. Имаме чувството, че се скитаме от два дни.
— По времето на Мадагаскар това ще рече към два часа.
Сам погледна часовника си.
— Прав сте. — После забеляза в краката на мъжа нещо, което приличаше пирамидки от пръст, около две педи високи. — Мога ли да попитам…
— А, това ли. Мадагаскарски трюфели. Най-добрите в света.
— Не съм ги чувала — каза Реми.
— Продават се предимно в Япония. Две хиляди долара за килограм.
— Като гледам, тук сте събрал няколко хилядарки — отбеляза Сам.
— Горе-долу.
— Как ги намирате? — поинтересува се Реми.
— Миризма, местоположение, животински следи. След десет години е най-вече по усет.
— Десет години? Надявам се, че не сте прекарал всичките тук.
Кид се засмя.
— Не, сезонът на трюфелите продължава само пет седмици. Останалите четирийсет и седем прекарвам в малката си къщичка на плажа край Андеворанто. Малко риболов, малко гмуркане, малко разходки и много залези.
— Звучи прекрасно.
— Наистина е, госпожо. Обаче тези драскотини хич не ми харесват.
Сам и Реми погледнаха зачервените белези по ръцете и краката си. Мъжът бръкна в старата брезентова раница, подпряна на дървото, порови в нея и извади стъклено шише без надпис.
— Местна рецепта — каза той, като го подхвърли на Реми. — Прави чудеса. Само не питайте какво има в него.
Сам и Реми намазаха зеленикавото, смрадливо мазило на раните си.
Паренето веднага изчезна.
— Мирише на животинска урина и…
— Казах ви да не питате — усмихна се Кид и им наля кафе от почернялото от сажди джезве, което стоеше в края на огъня. — Ако не възразявате, може ли аз да попитам какво правите тук?