Сам пъхна клона в пукнатината и го размърда. Отново нищо не се раздвижи. Той извади пистолета от джоба си, наведе се напред, притисна лице в скалата и огледа надясно и наляво с челника. Изправи се и даде знак на Реми, че всичко е наред.
— Към пробива отново, храбри мои!13 — извика тя.
— Да, ний дружинка смела…
— Какво по-добро начало от Шекспир!
Глава 31
Мадагаскар, Индийски океан
За щастие, навлизаха кратко. След няколко крачки приведени, те се озоваха в продълговата овална зала, трийсетина метра широка и десет метра висока, с провиснали от тавана сталактити. Челниците им не успяваха да осветят повече от десетина метра напред, но доколкото виждаха, пространството наоколо беше разделено от минерални колони, които се озаряваха в перленосиво и масленожълто от лъчите им. Кварцовите инклузии в стените намигаха и блещукаха. Подът, смесица от назъбени камъни и утайки, които скърцаха под обувките им, беше разцепен от тясно, криволичещо поточе.
— Струва ми се най-естествено да започнем оттук — предложи Сам.
Реми кимна и двамата тръгнаха по поточето към вътрешността на пещерата.
— Малко антикулминационно — обади се Реми след няколко минути.
— Знам. Но тепърва започваме. Последното им пещерно приключение беше приключило не само с разнищването на загадката на изгубената изба на Наполеон, но и с откритие, което доведе до пренаписването на някои части от древногръцката история.
Продължиха напред — първо трийсет, после петдесет метра. Челникът на Сам освети една издатина, изпод която извираше поточето. От двете й страни се в мрака се виеха тунели.
— Ти избираш — каза той, — ляво или дясно?
— Дясно.
Прескочиха поточето и тръгнаха по десния тунел. След пет-шест метра той се заспуска надолу и нагазиха във вода до прасците. Сам огледа повърхността с челника си: имаше слабо завихрящо течение. Продължиха нататък.
Реми спря и долепи пръст до устните си.
После изключи челника си. Сам също.
След десетина секунди пълна тишина се чу звук: нещо се движеше в мрака пред тях. Сякаш кожа стържеше по камък. След още малко се дочу друго: като че тежка мокра кърпа тупна върху скала.
Сам и Реми се спогледаха и почти в синхрон си казаха беззвучно: „Крокодил“. Тъкмо неговата люспеста кожа се бе отъркала в камъка, а „мократа кърпа“ беше мускулестата му опашка.
Последваха тежки стъпки във водата. Сам извади пистолета и го насочи в тъмнината. Двамата включиха едновременно челниците си.
На няколко метра пред себе си видяха муцуната на крокодила, който идваше право срещу тях. Две очи с тежки клепачи ги гледаха от упор. А отзад се кривяха още пет-шест люспести туловища, очите им проблясваха, устите зееха, опашките плющяха.
— Сигналната ракета — каза Сам.
Реми не се поколеба. Ракетата изсъска и тунелът се изпълни с червена светлина. Реми я свали до коляно и я размаха пред приближаващия се крокодил, който спря, отвори уста и тихо изсъска.
— Кид беше прав, не им допада.
— Засега. Започни да отстъпваш назад. Не се обръщай с гръб към него.
Двамата тръгнаха назад. Реми не откъсваше очи от първия крокодил. Сам погледна през рамо.
— Още десет крачки и сме на площадката, после е тясната част.
— Добре.
— Като стигнем дотам, забучи сигналната ракета в пясъка. Да видим как ще им хареса.
Когато стигнаха до мястото, Сам потупа Реми по рамото. Тя коленичи, заби ракетата в земята, после се изправи и продължи да отстъпва. Сам не сваляше ръката си от нея.
Крокодилът се спря на около два метра пред ракетата. Опита да я заобиколи отляво, после отдясно, накрая спря. Изсъска още веднъж, после се върна назад и влезе във водата. След няколко секунди се скри от погледа им.
— Колко дълго издържат сигналните ракети? — попита Реми.
— Тези ли? Десетина — петнайсет минути. При малко късмет — достатъчно, за да огледаме и другия тунел.
— Иначе?
— Иначе ще разберем дали ме бива да стрелям с уебли.
Двамата продължиха по левия тунел, като на всеки десет крачки спираха и се ослушваха. След десет-петнайсет метра тунелът се разшири и двамата се озоваха в кръгла зала. Челникът на Реми освети тъмен овален предмет на пода и двамата скоростно отстъпиха десетина крачки назад, разритвайки пясъка.
— Това пак ли беше… — прошепна Реми.
— Не мисля. — Сам си пое дълбоко въздух, после издиша. — Но ми стигаше да ми се раздумка сърцето. Хайде.
13
Шекспир, У. Хенри V, III. 1. Прев. В. Петров. В: Шекспир, У. Исторически драми, т. 1. Народна култура, 1980. Б.пр.