„Сега е мой ред“, помисли си Диана, посочвайки чинията си.
— Виж, този сладкиш също показва, че бъдещето ме хипнотизира повече от теб. Дори когато бях малка, винаги запазвах за накрая храната, която обичах най-много. А след това, когато започвах да я ям, и повечето случаи установявах, че съм постъпила прекалено глупаво. Опасявам се, че това се случи и днес.
— Била си глупава, че си го изяла? Срамота! Мисля, че твоят шоколадов сладкиш е останал в миналото като „недокоснат“.
Двамата се усмихнаха, гледаха се дълго, докато всеки почувства необходимостта да обърне погледа си встрани.
Диана погледна часовника си.
— О, вече наистина закъснявам.
Матиас поиска сметката.
— Диана, знам, че си заета, но ако има нещо, за което желаеш да говорим, тук съм, за да те изслушам.
Очите й се замъглиха за миг. Сетне, когато възвърна самообладанието си, тя му разказа накратко какво бе преживяла през последните няколко месеца.
Той я слушаше с пълно внимание. Когато свърши, изглежда, не знаеше как да реагира. Всичко, което успя да каже, бе:
— Ужасно съжалявам.
— Онова, което ме разстройва най-много е мисълта, че майка ми вече не съществува — продължи Диана. — То дори е по-лошо, отколкото ако съм била изоставена от нея. Ще ми се тя все още да живее някъде другаде, дори и никога повече да не я видя или да чуя гласа й.
Матиас забеляза сълзите в очите й.
— Диана — рече нежно той. — Аз никога няма да разбера страданието ти. Никой няма да може, така че каквото и да кажа, няма да означава нищо… Знам, че не е същото, но след като умря баба ми, бях напълно съсипан. Просто не знаех как да приема факта. След това случайно прочетох една малка приказка в една книжка. Тя наистина ме трогна.
Спомнила си приказките, които майка й обикновено й четеше, Диана едва успя да преглътне сълзите си.
— Бих искала да я чуя, моля те.
— Добре — отвърна Матиас.
— Имало в океана една вълна, която безгрижно се търкаляла и наслаждавала на топлината на слънцето и ласките на вятъра. Тя се усмихвала на всичко, което я заобикаляло, докато пътувала по своя дълъг път към брега. Тогава неочаквано забелязала, че вълните пред нея, една подир друга, се блъскат в огромните скали пред тях и се разбиват на пръски. „О, Боже! — извикала вълната. — Краят ми ще бъде същият като техния! Скоро и аз ще се разбия и ще изчезна.“ Точно тогава друга вълна, минаваща покрай нея, видяла паниката й и я попитала: „Какво става, скъпа? Защо си толкова тъжна? Виж колко е хубаво времето, наслаждавай се на топлината на слънцето, почувствай свежестта на вятъра…“ Първата вълна отговорила: „Как, нима не виждаш? Погледни как тези вълни пред нас се разбиват жестоко в скалите. Виж ужасния начин, по който загиват и изчезват завинаги. И ние скоро ще се превърнем в нищо, също като тях.“ „О, но ти не разбираш — отвърнала другата вълна. — Ти не си просто една вълна. Ти си част от океана.“
Историята и състраданието, които прочете в очите на Матиас, даде на Диана трошица утешение. В този момент тя неочаквано осъзна, че иска да протегне ръката си и да докосне неговата. Но успя да се възпре и просто кимна с благодарност.
Сервитьорът се появи със сметката, пъхната в черупката на мида. Когато Диана посегна да я извади, той я спря.
— Моля те, аз те поканих.
Докато вървеше заедно с него към парка, тя неочаквано си спомни думите на просяка.
„Това момиче, което е същото като теб… един ден ще срещне този художник“ — беше рекъл той. За миг се поколеба дали да каже това на Матиас, за да го предупреди да не сбърка Мери с нея, ако пътищата им се пресекат. Но не искаше да въвлича и просяка в тази история, затова реши да си мълчи.
Когато приближиха до статива му, тя протегна ръка.
— Прекарах страхотно тази вечер, Матиас. Или Джон. Благодаря.
— Не, аз ти благодаря.
За секунда й се прииска да го попита кога ще напусне Сан Франциско. Също така й се щеше да му каже, че може да я намери в хотела малко по-надолу по улицата и дори да го покани, като му предложи стая в него. Но само каза „довиждане“ и си отиде.
18
Когато слезе от ателието, минаваше полунощ. Хвърли се нехайно на леглото, без да помисли за синята боя, с която цялата бе омазана. Както и очакваше, чаршафите станаха целите на „сини петна“. Но това бе справедлива цена за рисуване на море, помисли си Диана.
Не темата на рисунката й бе виновна за бъркотията и мръсотията, а по-скоро новият начин, който опита. Започна с това, че отхвърли всички правила, които някога бе учила в уроците по рисуване. Изстиска цяла туба синя боя върху дланите си и под акомпанимента на прекрасните мистични мелодии на Лорина Маккенит7, започна да маже с двете си ръце кръгове по платното.
7
Канадска певица от ирландски произход, родена 1957 година, композира и изпълнява музика в стил Ню ейдж, келтски мелодии, или мелодии от Средния Изток. — Б.пр.