32
Щом се върнаха от прекрасното пътешествие край бреговете на Босфора, Диана отиде в стаята, за да си почине малко, преди да стане време за урока й. Мисълта й все още бе заета с изминалия ден и преживяното.
Когато я взе от стаята й сутринта, Зейнеб ханъм я закара до едно малко предградие на брега, наречено Ортакьой10. Там ядоха кебап в малко ресторантче на кея, а после се качиха на лодка пред каменната джамия, цялата украсена с орнаменти и отплаваха.
Плуваха покрай европейския бряг в спокойните води на Босфора чак до крепостта Румели. Сетне лодката прекоси морето до азиатския бряг и продължи надолу към Мраморно море. Там, където започваше то, обядваха на малък остров, на който се издигаше Кулата на Девицата11, отворена за посетители, след като била заключена от векове. Диана смяташе, че кебапът бе напълно достатъчен за обяд, но не бе в състояние да устои на примамливите изкусителни блюда на турската кухня, които им сервираха едно след друго.
До урока Зейнеб ханъм бе забранила всякакви разговори на тема рози или Мери. Вместо това, двете се смяха много, дори си направиха състезание по разказване на вицове.
Диана реши, че Зейнеб ханъм се бе постарала да стори всичко възможно да направи деня й незабравим. Чувстваше се така глезена и обградена с внимание, че не можеше да спре да се чуди дали отново не беше я сбъркала с Мери.
Когато слезе в градината за урока, тя се запита дали смехът, който грееше върху лицето на Зейнеб ханъм през целия ден, ще бъде заменен със сериозно изражение, подходящо за „изкуството да се чуват розите“.
В точно определената минута чу гласа й.
— Да отидем направо в градината, скъпа. Ела, да не губим време.
Диана я последва, докато вървяха с бързи стъпки по алеята. Когато стигнаха до центъра, забеляза до пътеката голяма саксия, която не бе виждала преди. В нея имаше две рози, стъблата им се бяха обвили като пълзящи рози. Едната беше червена, а другата бяла.
Червената стоеше изправена, докато бялата гледаше към земята. Стъблата и листата им бяха преплетени едно в друго така плътно, че човек можеше да си помисли, че в саксията има само една роза с два цвята в различни цветове.
— Това ли е Сократ? — попита тя.
— Не, името й е написано на саксията.
Диана приклекна и видя името „Ефес“, написано с малки букви.
— Ефес? Като древния град?
— Точно така. Намира се край Селджук12, в Западна Турция.
— Саксията оттам ли е? Не виждам други рози в саксия. Може би възнамеряваш да засадиш и тези двете в градината?
— Да, саксията дойде от Ефес. Държахме я известно време вътре, но миналата нощ я изнесохме навън. Дали ще засадим Розата от Ефес тук зависи само от тези две рози. Те имат три дни. Или ще бъдат посадени в градината, или ще бъдат върнати обратно в Ефес; това ще зависи от теста, на който ще бъдат подложени.
Тъй като отдавна се бе научила да не се изненадва на нищо, което казваше Зейнеб ханъм, единственото, което Диана попита бе: „Какъв тест?“, сякаш беше нещо съвсем естествено и нормално розите да преминат през проверка, преди да бъдат засадени.
— Едно от най-важните качества на розите в тази градина е способността им да живеят в хармония една с друга, без значение от разликите в цвета, размера или произхода им. Животът им тук е свободен от спорове, ревност или суета. Така че, когато садим нова роза, трябва да бъдем много внимателни при подбора. Розите си влияят една на друга и понякога възприемат настроението на посестримите си около тях. Ние имаме една чудесна поговорка: „Зърната на гроздето почерняват, когато се гледат едно друго.“
Ето защо, преди да засадим една роза, искаме да знаем дали тя няма да има отрицателен ефект върху останалите?
Освен това случаят с розата от Ефес е наистина специален. Тази двуглава роза е приела тази форма, след като две рози с напълно различни характери са били засадени в една и съща саксия. След време техните корени са се преплели толкова здраво, че вече не е възможно да бъдат разделени. Онова, което ги прави необикновени е, че те са в постоянен конфликт. За да ги посадим в градината, първо трябва да докажат, че ще успеят да се държат като една роза.
След като се загледа замислено в Ефес, Зейнеб ханъм продължи:
— Но се опасявам, че това няма да е никак лесно. Въпреки че и двете идват от един и същи район и от една и съща почва, начинът, по който всяка гледа на себе си, е различен. Червената роза е била е била засадена в храма на Артемида в Ефес, а бялата в къщата на Дева Мария, също в Ефес. Червената вярва, че е Артемида, богинята на лова, и отказва да отговаря на друго име. Бялата няма претенции по отношение на името си, но ние я наричаме Мириам.
10
В буквален превод от турски Средно село — предградие в Бешикташ, Истанбул, по средата на европейския бряг на Босфора. — Б.пр.
11
На турски Kis Kilesi — според легендата един султан имал дъщеря, на която предсказали, че ще умре от ухапване на змия. За да я предпази, той построил кулата в средата на морето и до нейния 18-ти рожден ден никой не стъпвал там. В този ден той й донесъл подарък кошница с плодове, от която изпълзяла змия и я ухапала. — Б.пр.
12
Град Селджук — в провинция Измир, на 18 км. от град Кушадъсъ и на 3 км. от Ефес. Името произлиза от селджукските турци, населявали областта през 17 в. — Б.пр.