„Не, не е онова, което си мислиш.“ й напомни за думите от първото писмо на Мери, нейното отхвърляне на Другите… „Ти не си ме загубила.“ й напомни за второто писмо, когато майка й се бе появила в един сън, твърдейки, че не си е отишла. А изречението „Аз говоря с теб чрез всичко.“ й напомни третото писмо, розовата роза, която казва на Мери, че майка й говори с нея чрез всичко…
Така че четвъртото писмо трябваше да бъде скрито в последното изречение.
Диана повтаряше отново и отново:
— Зад спомените… Зад спомените… Спомените… Спомените… Зад…
Неочаквано млъкна и протегна ръка към рамката, този последен скъп спомен от майка й. Свали я от стената и я обърна.
Не грешеше! В горния десен ъгъл имаше миниатюрна ключалка. Тя остави рамката на масата и изтича в стаята си. Там отвори чекмеджето в горната част на леглото си. Търсещите й пръсти заровиха между хартиите и химикалките, с които бе препълнено, и под всички тях напипаха малък ключ, залепен към дъното му.
Сграбчи ключето в ръката си.
— Благодаря ти, Жълто цвете…
Връщайки се в дневната, взе венеца от плътно сплетени бели рози, който висеше на едно от клончетата на Сократ и внимателно го сложи на главата си.
След това вдигна сребърната рамка. Ключът беше толкова малък, че го изтърва, докато се опитваше да го вкара в ключалката. Но при втория опит успя да я отвори. В нея имаше сребърна плочка, върху която бе гравирано писмо с малки буквички. Когато я извади, сърцето й заби толкова силно, че почти чу ударите му.
Тя притисна сребърната плочка, която светеше като огледало, към гърдите си. Отгоре бяха написани две думи: „Адресът на Мери“.
Точно под тях видя отражението на лицето си върху полираната повърхност на плочката.
След като намести венецът, който се бе плъзнал леко назад, две сълзи потекоха бавно по бузите й. Те се срещнаха под брадичката, където се сляха в една капка… Без да я избърше, Диана прочете думите на майка си.
„Скъпа моя Диана, или както баща ти те наричаше Мери…
Той винаги шепнеше това име в ухото ти. Но след неговата смърт, аз не исках да те наричам Мери, докато не дойде времето, когато щеше да бъдеш способна да разбереш онази част от себе си, която стои зад това име.
Онова, което исках, бе да бъдеш изкушена, да бъдеш принудена да напуснеш своя дом, да прекосиш океана и да изживееш страха, че си загубила близначката си, така че никаква сила да не бъде в състояние да те накара да забравиш това име.
Съжалявам, любимо мое дете, че те пратих след Мери, че трябваше да кажа неща, които не бяха цялата истина. За нещастие, времето ми изтича и не ми позволява да избера друг път. Исках да тръгнеш на това пътуване до розовата градина колкото е възможно по-скоро.
Чрез това пътешествие, което може да бъде разглеждано като подготовка за Октомврийските дъждове, исках да убиеш своето аз, своето его, което те кара да страдаш и те отклонява от пътя да следваш мечтите си.
След като това писмо вече е в ръцете ти, значи си направила добър старт по розовата пътека. Трябва да си видяла разликата в розовата градина, която си посетила.
Ако това наистина е така… Ако за теб градината наистина е различна от всички останали градини, ако Сократ определено е различен от всички останали рози, ако ти в тази градина си по-различна от другите твои «ти»-та… И ако тази разлика, вместо да ти дава чувството за превъзходство, ти дава чувството, че искаш да прегърнеш целия свят, то тогава Зейнеб и аз те каним в Ефес през октомври. Защото само чрез октомврийския дъжд можеш истински да опознаеш Мери. Кой знае, може би аз ще наруша всички закони на физиката и ще дойда в Ефес, яхнала крилат кон. Така че ще мога да прегърна дъщеря си. Така че ще мога да остана с теб в Октомврийския дъжд…
Но дори ако не ме видиш там, скъпа моя, чуй добре гласовете в Ефес… Скоро ще осъзнаеш, че в Ефес има само един глас, а не два: гласът на Мери… твоят глас…
Ако един ден, този глас ти каже: «Изтегли всички заявления, които си изпратила до адвокатски и правни фирми, постави бял лист пред себе си и започни да пишеш първата си книга.», то аз имам един съвет към теб. Разкажи в твоята книга най-старата приказка от всички на света: Едно пътуване, което започва и завършва с теб…
Като изживя тази приказка, ти вече я написа. Сега всичко, което трябва да направиш, е да я запишеш върху листа.
Вероятно на някоя от страниците ще поискаш да използваш скъпоценното изречение, което Зейнеб ти обеща като награда за чуването на розите. Тази сентенция е от един суфистки13 мъдрец: «Има едно Аз в мен, дълбоко вътре в мен.»14
Обичам те, скъпоценна моя и винаги съм с теб.