— Много сте добър към мен — каза трогнато момчето, — и аз всеки ден моля нашите фамилни духове да пазят скъпоценното Ви здраве.
— Зная, че си добро момче и затова те обичам, а по-нататък може да стане така, че да заемеш в сърцето ми онова място, което отдавна е свободно след смъртта на двамата ми сина, прибрани от Буда.
Последните думи бяха казани с дълбока въздишка, която старият Лао Цзин не можа да сподави.
— Е, сега вече можеш да си вървиш — завърши той, — и се погрижи никой да не ме безпокои, защото имам лична работа до обяд.
— Извинете — каза момчето, — имам да Ви съобщя нещо.
— Говори, слушам!
— Тази сутрин в пристанището влязоха два кораба под американско знаме. Те имат новини за нас.
— А какви именно?
— От Оран дер Смитсен в Сан Франциско.
— Добре. Нека куриерите да отидат при техните капитани. Ще ги приема след като слязат на брега.
— Пристигна и една френска военна фрегата „Бдителни“. Мисля, че ще вземат провизии и ще искат среща с Вас.
— Оказват ми голяма чест — иронично заяви Лао Цзин. — Изпрати куриера на фрегатата.
— Струва ми се, че французите искат да организират лов на китайски джонки — толкова са много в Малайския архипелаг. Чух, че капитанът на „Бдителни“ се заклел да очисти Малайзия от пиратите, въпреки че те са неуловими при преследване, защото познават рифовете, плитчините, подводните скали и всички най-важни особености на мореплаването в този район. Така говореха тази сутрин неговите моряци, които отиваха на пазара за провизии.
Момчето би се изсмяло, ако не се страхуваше и не уважаваше своя шеф като баща, пред когото, по силата на китайските нрави, смехът се считаше за неприличен — дотолкова намерението на френската фрегата му се стори наивно и смешно.
— А, значи моряците говорят така? — попита Лао Цзин, без да се откъсва от мислите си. — Е, сега на нещастните пирати не им остава нищо друго, освен да предадат оръжието си.
Той направи знак с ръка, че разговорът е приключил, затвори внимателно вратата след момчето, седна в креслото, засмя се и каза на китайски:
— Това ще бъде война на слон с рояк пчели!
Скоро усмивката изчезна от лицето му и той се отдаде на сериозни размисли.
Глава III
Лао Цзин беше на около шестдесет години и се радваше на превъзходно здраве. Висок на ръст, добре сложен, с умно и интелигентно лице, той беше представител на онази силна и дейна манджурска раса, която някога бе завладяла Китай и бе поставила на трона императори от своята среда. Беше роден в Северен Китай и затова цветът на кожата му беше възмургав, очите — изразителни и красиви, с малък наклон, така че на пръв поглед характерната особеност на цялата монголска раса не му личеше. Мустаците му стигаха до гърдите, а брада, според китайската мода, не обичаше да носи.
Цялата фигура на банкера излъчваше твърдост, съчетана с онзи проницателен поглед, който отличава всички източни народи. Той неволно внушаваше доверие към себе си. С него можеше спокойно да се работи, стига партньорът да е акуратен и да държи на дадената дума. Но ако се опиташе да хитрува, биваше обречен на провал. Лао Цзин веднага се превръщаше в истински китаец — лицемерен, хитър, комбинативен и ловък.
Като прекара повече от час в размисъл, Лао Цзин като че ли взе най-после някакво решение.
— Да — каза той, ставайки от креслото. — Това в крайна сметка става все по-наложително. Моят стар приятел трябва да ми прости, че превишавам така правата си, но обстоятелствата ми налагат да постъпя по този начин. Да не говорим за трийсетте милиона, постъпили в касата на Обществото за тези две години, милиони, с които аз не зная какво да правя. Освен това не съм ли длъжен да го известя за френския броненосец, който е изпратен да залови нашите джонки? Той плесна с ръце и в стаята влезе един слуга.
— Къде е Саранга?
— В градината, господарю.
— Какво прави там?
— Все същото — чисти пипер, пуши и пие арак5.
— Попитай го може ли да ми отдели няколко минути и ако може, нека дойде при мене.
Слугата излезе и след две минути Саранга се появи. Докосна с едната си ръка устните, а с другата — челото, което според малайския етикет означаваше най-почтителен поздрав.
— Саранга — каза банкерът, — нашият велик предводител отдавна не се е обаждал.
— Да, повече от две години — отговори малаецът, прегъвайки два пръста.
— Сега можеш да се успокоиш. Имам известие за него и ти ще го занесеш.
Малаецът видимо се зарадва от думите на банкера.
— Ето какво Саранга отдавна желае! — извика той. — Да се върна на остров Йен — там, където съм прекарал своята младост. Това е истинско щастие!