— Ще рече, че не бива да наричаш някого копеле, когато собственият ти баща е бил саксонски наемник, преминал една нощ през това село и оставил след себе си само теб и един празен винен мех.
Динатий отвори уста и я затвори без звук. Осъзнах, че съм изрекъл думи, от които винаги се е боял, но никога не е признавал за истина. Думи, които удряха по-жестоко от сопи.
Лицето му поморавя.
— Не е вярно! Баща ми е бил римски войник. Всички го знаят! — свирепо ме изгледа той. — Ще ти покажа аз кой е копеле.
Отстъпих, а Динатий тръгна към мен.
— Ти си едно нищо, копеле. Нищо! Нямаш баща. Нямаш дом. Нямаш име! Това твоето откъде го открадна, копеле? Нищо не си! И ще си нищо завинаги!
От думите му ме заболя, а и виждах гнева, който изпълваше очите му. Огледах се, за да потърся път за бягство. Не можех да го надбягам, не и без известна преднина, а днес над нас нямаше птици. Хрумна ми нещо. „Днес над нас няма птици.“
Също както предния ден, посочих нагоре и извиках:
— Виж! Дар от небето!
Динатий, който тъкмо се готвеше да скочи, този път не вдигна глава. Вместо това се сви, сякаш за да се предпази от удар. Точно на това се надявах. Обърнах се и се побягнах като подплашен заек през окъпания от дъжд двор на мелницата.
Той изрева от гняв и се понесе след мен.
— Върни се, страхливецо!
Стрелнах се през тревата, прескочих един строшен воденичен камък и няколко парчета дърво и пресякох моста. Кожените ми ботуши шумно шляпаха по влажните камъни. Докато се носех към отсрещния край, чувах стъпките на Динатий по-ясно и от собственото си тежко дишане. Свърнах рязко и поех по стария римски път край речния бряг. Отдясно се пенеха водите на Тиуи, а отляво, чак до И Уидва, се простираше гъста гора, прорязана само от вълчи и еленски пътеки.
Поне шейсет крачки тичах по каменния път, а той ме настигаше. Щом превалих едно малко възвишение, изоставих пътя и се хвърлих в гъстите храсти досами гората. Тръните деряха прасците и бедрата ми, но ужасът ме тласкаше все по-навътре. Най-сетне се измъкнах от гъсталака, прескочих един паднал клон, прелетях над някаква вадичка и задращих нагоре по една мъхната скала. Открих тънка животинска диря, която се виеше из гората като змия и я следвах, докато накрая се озовах във величествена дъбрава.
Спрях, колкото да чуя как Динатий с трясък си проправя път през клоните. Без да се замислям, приклекнах върху възглавницата от иглички и отскочих към най-ниските клони на един величествен бор. Катерех се нагоре като катерица, клон подир клон, докато се озовах на три човешки боя от земята.
В същия момент Динатий навлезе в гората и спря да се огледа. Бях се свил точно над него. Сърцето ми препускаше, дробовете ми горяха, краката ми кървяха. Стараех се да остана неподвижен и да дишам плитко и безшумно, въпреки че дробовете ми отчаяно се нуждаеха от повече въздух.
Динатий се взря наляво, после надясно в сумрака. Понечи да погледне нагоре, но в окото му попадна люспица кора и той изрева:
— Проклета да е тая гора!
Внезапно дочу леко шумолене някъде в далечината и се хвърли натам.
През следващите няколко часа останах на клона и наблюдавах как ленивите слънчеви лъчи осветяват боровите иглички, а вятърът бавно крачи сред дърветата. Най-сетне се убедих, че съм се изплъзнал и дръзнах да се размърдам. Само че не слязох, а тръгнах нагоре.
Докато търсех опора по клоните-стъпала, сърцето ми пак запрепуска, ала не от страх или от усилието. Туптеше в очакване. Нещо в това дърво, в този миг ме развълнува по начин, който не можех да обясня. С всеки покорен клон духът ми също се издигаше. Сякаш колкото по-високо се изкачвах, толкова по-надалеч виждах, толкова по-ясно чувах, толкова по-фини аромати долавях. Представях си как летя редом с малкия сокол, кръжащ над дърветата.
Изгледът под мен се разшири. Проследих лъкатушния път на реката, която се спускаше по хълмовете и продължаваше на север. Напомняше ми на гигантско влечуго, излязло от приказките на Брануен. Хълмовете пък се редяха вълнообразно, като гънки на древен мозък. Запитах се какви ли мисли е родил през изминалите епохи. Тази гора негов блян ли беше? Ами този ден?
От мъглите, кълбящи се около най-стръмните хълмове, се издигаше туловището на И Уидва и обгърнатият й в бяло сияен връх. Заоблените сенки на облаците пълзяха по билото й като следи от великански стъпала. Де да можех да зърна самите великани! Да видя танца им!
В небето на запад облаците се сгъстяваха, макар че все още виждах проблясъците на светлината по огряното от слънце море. Гледката ме изпълваше със смътен копнеж. Някак си знаех, че истинският ми дом, истинското ми име ме чакат… някъде там. В мен закипяха течения, бездънни като самия океан.