Посегнах към следващия клон, залових се за основата му и прехвърлих крак връз него. Няколко вейки се откъртиха и се понесоха към земята в спираловиден танц. Изпъшках, издърпах се с всички сили и успях да седна на клона.
Готов да си отпочина, се наместих там, където клонът се съединяваше със ствола и се облегнах назад. Ръцете ми лепнеха от смола и аз ги вдигнах към лицето си, за да вдъхна сладкия й аромат.
Ненадейно нещо докосна дясното ми ухо. Извърнах се — зад ствола се скри пухкава кафява опашка. Протегнах се, за да надзърна оттатък и дочух пронизително изсвирване. В следващия миг четири малки крачета изтопуркаха по гърдите ми и надолу по единия ми крак.
Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как катерицата скача от стъпалото ми към един от по-ниските клони. С широка усмивка наблюдавах как животинката се суети, бръщолеви и писука, а тя се носеше нагоре-надолу по ствола, размахваше опашка като рошаво знаменце и през цялото време гризеше шишарка с размерите на собствената си глава. Внезапно спря, сякаш току-що ме беше забелязала. Огледа ме набързо, пак изписука и скочи върху протегнатия клон на съседното дърво. Оттам забърза надолу по другия дънер и се скри. Запитах се дали съм й се сторил толкова смешен, колкото тя на мен.
Познатата тръпка отново ме подтикна да се катеря. Вятърът се усили, а с него и еликсирът от аромати, който извираше от дърветата. От обелените клони навсякъде около мен се лееше смола и ме потапяше в река от ухания.
Отново зърнах кръжащия сокол. Не можех да съм сигурен, но чувствах, че ме наблюдава. Само той знаеше защо.
Първият гръмотевичен грохот стигна до мен, когато се изкачих на най-високия клон, който можеше да ме издържи. Придружи го още по-силен рев — общият зов на хиляди зелени гиганти, превиващи се под напора на вятъра. Взрях се в морето от дървета, чиито корони се люлееха като заоблени вълни. Под общия грохот долавях различните им гласове — дълбоките въздишки на дъба и резкия шепот на глога, свистенето на бора и пукота на ясена. Игличките потракваха, листата трополяха, стволовете стенеха, хралупите свиреха. Всички тези гласове се сливаха във величествен хор, който пееше на език, доста сходен с моя собствен.
Вятърът се усили и борът, в чиито клони седях, се люшна напред и назад почти като човешко тяло, отначало почти доловимо, после все по-дивашки. Заедно с вятъра нарасна и страхът ми, че стволът може да се прекърши и да ме запрати на земята. С времето обаче увереността ми се възвърна. Изумен как е възможно дървото да е тъй гъвкаво и устойчиво едновременно, аз здраво се държах, докато то се мяташе и извиваше, изписвайки дъги и елипси из въздуха. С всяко грациозно движение сякаш губех усещането, че съм земно създание и все повече се чувствах като неразделна част от вятъра.
Плисна дъжд и сля шепота си с ромона на реката и песнопението на гората. Водата се сипеше по клоните като зелен водопад. По всеки ствол потекоха миниатюрни реки, които криволичеха между ливади от мъх и каньони от кора. През това време аз яздех вихъра. По-мокър от това не бих могъл да бъда. По-свободен — също.
Когато бурята най-после утихна, сякаш целият свят се прероди. По измитите от дъжда листа затанцуваха слънчеви лъчи. От всяка полянка се издигна мъглица. Цветовете бяха по-ярки, уханията — по-свежи. За пръв път в живота си осъзнах, че Земята винаги се ражда отново, че животът непрестанно се обновява. Че това е просто един обикновен следобед, но и първата сутрин от Сътворението.
4
Късният следобед вече удължаваше сенките и задълбочаваше нюансите на гората, когато усетих лека болка в стомаха, която бързо се усили. Бях гладен. Гладен като вълк.
Когато хвърлих последен поглед на пейзажа пред себе си, по хълмовете пъплеше златиста мрежа от светлина. Заслизах по боровите клони и когато стигнах до най-долния, който все още бе мокър от дъжда, аз сключих пръсти върху омекналата му кора и увиснах над земята. Осъзнах, че незнайно защо познатата болка между плешките не ме е тормозила, откакто се бях покатерил на дървото. Пуснах се и паднах върху мек килим от иглички.
Внимателно положих длан върху грапавия ствол. Почти усещах как соковете се движат през внушителната като колона снага, както кръвта — през собственото ми тяло. Потупах го нежно, за да му благодаря.
Погледът ми попадна върху пръстен от кафеникави гъби с чорлави глави, поръсени с иглички и сгушени в основата на бора. От разходките си с Брануен знаех, че са ядливи и вкусни и веднага им се нахвърлих. Бързо ги излапах до една, както и корена на едно растение с лилави листа, което растеше наблизо.