Открих еленовата пътечка и се върнах при поточето. Събрах длани и пийнах от ледената вода. По зъбите ми плъзна хлад, а езикът ми се събуди. С олекнали стъпки бодро закрачих по пътя, който водеше към селото.
Скоро прекосих моста — оттатък мелницата скупчените сламени покриви на Каир Ведуид приличаха на бали суха трева. В една от тях жената, която твърдеше, че ми е майка, навярно превързваше нечия рана или бъркаше отвари, потайна и безмълвна както винаги. За свое учудване открих, че тая надежда някой ден да обикна това място. Да се почувствам като у дома си.
Докато влизах в селото, дочух игривите подвиквания на другите момчета. Първият ми импулс беше да се втурна към някое от обичайните си скривалища. И все пак… Усетих прилив на увереност. Сега бе моментът да се присъединя към игрите им!
Поколебах се. Ами ако Динатий беше наблизо? Най-добре да държа ковачницата под око. А и кой знае, може би дори той щеше да стане по-сговорчив с времето.
Бавно се приближих. Под дъба, където се събираха трите главни пътя, фермери и търговци предлагаха стоките си. Вързани на близките стълбове, коне и магарета махаха с опашки, за да пропъдят мухите. До тях сериозен, почти печален бард забавляваше няколкото си слушатели с някаква балада. Внезапно една опашка го шибна през устата и докато престане да се дави и си върне самообладанието, той вече бе изгубил публиката си.
В далечния край на площада четири момчета се упражняваха да хвърлят камъни и клечки по купчина парцали, натрупана до ствола на дъба. Видях, че Динатий го няма и облекчено въздъхнах. Накрая се доближих достатъчно, за да подвикна на едното момче:
— Как е мерникът ти днес, Лъд?
Към мен се обърна набит русоляв хлапак. Кръглобузото му лице и малките очи му придаваха постоянно изненадан вид. В миналото не бе враждебно настроен към мен, но днес ми се стори предпазлив. Не знаех дали го тревожи Динатий, или присъствието ми.
Пристъпих по-близо.
— Не се тревожи, нито една птица няма да се изпусне върху главата ти.
Лъд ме погледна и се разсмя.
— Ама беше добър изстрел!
Усмихнах му се.
— Много добър.
Той ми подхвърли един малък камък.
— Защо не се пробваш?
— Сигурен ли си? — попита го едно от другите момчета. — На Динатий няма да му хареса.
Лъд сви рамене.
— Давай, Емрис. Да видим как хвърляш.
Докато претеглях в длан камъка, момчетата се спогледаха. Рязко го метнах към парцаления куп. Той излетя твърде високо и удари курника с гъските, които се разкрякаха и запляскаха с криле.
Измърморих:
— Слаба работа.
— Я по-добре се приближи — подигра ме едно от момчетата. — Направо застани под дървото.
Другите се разсмяха. Лъд махна с ръка, за да ги накара да млъкнат и ми подхвърли още един камък.
— Опитай пак. Трябват ти само малко упражнения.
Нещо в тона му ми върна увереността. Отново се прицелих, а те не ме изпускаха от очи. Този път поспрях за миг, за да преценя разстоянието и теглото на камъка. Без да изпускам от очи парцалите, замахнах и стрелях.
Камъкът попадна право в целта. Лъд доволно възкликна, а аз не можах да скрия гордата си усмивка.
Тогава забелязах нещо странно. Вместо да мине през парцалите и да удари ствола на дървото отзад, камъкът беше отскочил, сякаш в тях имаше нещо твърдо. Вгледах се и сърцето ми прескочи. Парцалите се размърдаха, разнесе се жаловито стенание.
— Това е човек! — невярващо извиках аз.
— Не е човек — поклати глава Лъд и нехайно махна с ръка. — Това е евреин.
— Гнусен евреин — додаде друг хлапак и сам замери купчината. Улучи и човекът пак простена.
— Ама… не може така! — понечих да продължа, но се спрях. И да имаше някакъв шанс да ме приемат в групата, рискувах напълно да го изгубя.
— Защо не? — Лъд се засили, за да хвърли една дебела пръчка. — Да не е минавал оттук. От Ада са се пръкнали, като демоните. Имат рога и опашки. Разнасят зарази и носят лош късмет.
Купчината изскимтя, а аз преглътнах с мъка.
— Не вярвам в такива безсмислици. Хайде да пуснем просяка и да се целим в нещо друго.
Лъд ме изгледа странно.
— По-добре не го защитавай. Хората може да се зачудят дали… — той замлъкна, за да си подбере думите. — Дали не си от техния вид.
— Всички сме от един вид! Евреинът е човек, също като теб и мен — казах аз, хвърлих поглед към просяка, който се опитваше да пролази по-далеч от нас, и изръмжах: — Оставете го на мира.