Лъд само се подсмихна и хвърли тежката пръчка.
Замахнах и извиках:
— Не! Не го удряй!
Пръчката рязко спря насред въздуха и падна на земята, сякаш се бе ударила в невидима стена. Момчетата се втрещиха. Челюстта ми увисна — бях не по-малко изумен от тях.
— Заклинание — прошепна едно от тях.
— Чародейство! — рече друго.
Облото лице на Лъд пребледня и той бавно отстъпи назад.
— Махни се, ти… ти…
— Дяволско изчадие! — довърши друг глас.
Извърнах се и се намерих лице в лице с Динатий. Туниката му бе скъсана и окаляна след дългото бродене из гората. Под злобната гримаса изглеждаше доволен, че най-сетне е притиснал жертвата си.
Изправих гръб и контрастът между ръстовете ни стана още по-очевиден.
— Нека да не бъдем врагове.
Той се изплю на бузата ми.
— Да не мислиш, че бих станал приятел на дяволско пале като теб?
Присвих очи и избърсах лицето си. Само така успях да удържа гнева си и да опитам отново. С разтреперан глас заявих:
— Не съм демон. Момче съм, също като теб.
— Знам аз какво си! — гласът на Динатий ме връхлетя като лавина. — Баща ти е бил демон, а майка ти се занимава с демонски работи! Ти си дете на дявола!
Изкрещях и се хвърлих отгоре му.
Динатий бързо отстъпи встрани, вдигна ме във въздуха и ме просна на земята. За по-сигурно ме изрита в ребрата и аз се затъркалях в пръстта.
Едва намерих сили да се надигна. Над мен се извисяваше Динатий, отметнал назад чорлавата си глава, и се смееше. Другите момчета му пригласяха и го насърчаваха.
— Какво ти стана, изчадие демонско? — подиграваше ме Динатий.
Болката беше ужасна, гневът ми — още повече. Притиснал с ръце удареното място, аз с мъка се надигнах на колене, а после се изправих. Изръмжах като ранено животно и отново се хвърлих напред, размахвайки ръце.
Миг по-късно се прострях по лице в тревата, останал без дъх. Усетих вкуса на кръв. Хрумна ми да се престоря на умрял с надеждата, че мъчителят ми ще изгуби интерес, но знаех, че това няма да стане.
Когато се насилих да се изправя отново, смехът на Динатий секна. С мъка се закрепих на треперещите си крака и надникнах в очите му. Онова, което открих в тях, ме свари неподготвен.
Под войнствеността му зърнах искрена изненада.
— Свети Исусе на кръста, ама че си упорит!
— Достатъчно, за да ти се опълча — отвърнах с пресипнал глас и свих юмруци.
В същия миг между нас застана женска фигура, изникнала сякаш от нищото. Момчетата, с изключение на Динатий, уплашено отстъпиха. Ахнах от изненада.
Беше Брануен.
Макар че по лицето му премина сянката на страха, той се изплю в краката й.
— Отмести се, дяволице!
Очите й блеснаха и тя го изгледа свирепо.
— Оставете ни.
— Върви при дявола! — отвърна той. — За там сте и двамата.
— Така ли било? Тогава най-добре вие бягайте — каза тя и вдигна заплашително ръце. — Или ще ви посипя с огън и жупел!
Динатий поклати глава.
— Ти ще гориш на кладата. Не аз!
— Аз не се боя от огъня, той не може да ме нарани!
Лъд нервно изгледа Брануен и дръпна Динатий за рамото.
— Ами ако казва истината? Да вървим!
— Не и преди да съм приключил с палето й.
Сините очи на Брануен проблеснаха.
— Вървете си веднага. Или ще изгорите!
Той отстъпи назад, а Брануен се наведе към него и изрече една-единствена заповедна дума:
— Веднага.
Момчета се обърнаха и побегнеха и щом видя това, Динатий изгуби увереността си. Вдигна и двете си ръце и направи знака против уроки.
— Веднага! — повтори Брануен.
Динатий я изгледа ядно, обърна се и си замина.
Хванах Брануен за лакътя и двамата бавно се прибрахме в колибата.
5
Изтегнат на сламеника, аз присвих болезнено очи, докато Брануен разтриваше насинените ми ребра. През дупките в покрива проникваха слънчеви лъчи и докосваха рамото и лявата й длан. Тя тревожно свъси вежди, а сините й очи ме наблюдаваха толкова съсредоточено, че сякаш заплашваха да прогорят кожата ми.
— Благодаря ти за помощта.
— Няма защо.
— Беше чудесна. Наистина! И се появи тъкмо навреме, от нищото! Като някое от твоите гръцки божества, Атина например.
Бръчиците по челото й се умножиха.
— По-скоро като Зевс, опасявам се.
Засмях се и веднага съжалих, защото ребрата ме заболяха.
— Посипа ги с гръм и мълнии.
— Вместо с мъдрост — мрачно въздъхна тя. — Постъпих като всяка друга майка, дори ако ти никога…