— Какво?
Тя поклати глава.
— Няма значение.
Стана, за да приготви някаква лапа, която миришеше на дим и кедър. Няколко минути слушах как реже и мачка нещо, а после се върна при мен. След това наложи лапата върху ребрата ми, покри я с няколко листа и внимателно ги притисна с две ръце. Постепенно в костите ми се вля топлина, сякаш мозъкът им се бе превърнал в течен пламък.
След известно време Брануен затвори очи и започна тих, бавен напев, който бях чувал и преди. Дотогава не бях успял да разбера дали песента лекуваше поверения й човек, или самата нея. Този път наблюдавах лицето й и нямах никакво съмнение — напевът бе за нея, не за мен.
Чувствах, че думите идват от свят, от който ме делят цели океани. Изчаках я да отвори очи и зададох въпроса, който винаги ме бе глождил, без да очаквам отговор.
— Какво значи това?
Брануен се взря в мен с очи, които сякаш проникваха в самата ми душа. Като внимателно подбираше думите си, тя отвърна:
— В песента се говори за едно вълшебно място, пълно с очарование и илюзии. За земя на име Финкайра.
— А думите накрая? Дравиа, дравиа Финкайра?
Гласът й стана по-тих и от шепот.
— Пребъди, пребъди, Финкайра — Брануен сведе очи. — Финкайра, земя на безброй чудеса, възпята от много трубадури, на много езици. Казват, че е отчасти в нашия свят и отчасти в света на духовете. Нито част от Земята, нито от Небесата, а мост, който ги свързва. О, какви истории мога да ти разкажа! Цветовете там са по-ярки от изгрева, въздухът — по-уханен и от най-тучната градина. Там ще откриеш много загадъчни създания — дори, както мълви легендата, първите великани.
Извъртях се върху сламата, така че лицето ми да е по-близо до нейното.
— Говориш така, сякаш това място съществува.
Дланите й се стегнаха върху ребрата ми.
— Не повече от останалите, за които съм ти разказвала. Приказките може да не са истински като това мазило, сине, но все пак са истински! Достатъчно, за да ми помагат да живея. И да работя. И да намирам смисъл във всеки сън, всяко листо, всяка капка роса.
— Нима искаш да кажеш, че твоите приказки, онези за гръцките богове например, са истина?
— О, да — кимна Брануен и се замисли за миг. — За тях трябва вяра, не факти. Не разбираш ли? Те съществуват в съкровеното време, което се движи в кръг, а не в историческото, което тече по права линия. Ала са истински, сине. В някои отношения много по-истински от живота в това окаяно селце.
Намръщих се, объркан.
— Гръцкият Олимп обаче положително не е като нашата И Уидва.
Пръстите й се поотпуснаха.
— Не са толкова различни, колкото си мислиш. Връх Олимп съществува и наистина, и в легендите. И в историческото, и в съкровеното време. Така или иначе, Зевс, Атина и останалите са там. То е място „помежду“ — не изцяло в нашият свят, не изцяло в отвъдния, а между двата. Тъй както мъглата не е изцяло въздух и изцяло вода, а по малко и от двете. Друго такова място е Делос, гръцкият остров, където е роден и обитава Аполон.
— Да, в легендите, но не и наистина.
Тя ме изгледа странно.
— Сигурен ли си?
— Ами… не, май че не съм. Никога не съм ходил в Гърция, но сто пъти съм виждал И Уидва през онзи прозорец. Никакъв Аполон няма там! Нито в планината, нито в селото.
Тя отново ми хвърли странен поглед.
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен! — сопнах се аз, сграбчих шепа слама и я хвърлих във въздуха. — Ето какво представлява това селце! Мръсна слама, напукани стени, гневни хора. И невежи! Половината са убедени, че наистина си магьосница.
Тя махна лапата и огледа охлузените ми ребра.
— И въпреки това идват, за да ги лекувам.
Брануен взе една дървена паница, пълна със зеленикавокафяв мехлем, който силно миришеше на презрели къпини, и започна бавно да го втрива с два пръста на лявата си ръка.
— Я ми кажи — заговори тя, без да сваля поглед от раната, — някога разхождал ли си се извън селото, далеч от глъчката? Случвало ли ти се е да усетиш присъствието на дух, на нещо незримо? До реката, например, или в гората?
В мислите си се върнах при огромния бор, люлеещ се в бурята. Почти долавях шепота на клоните, уханието на смолите, сякаш усещах грапавата кора под пръстите си.
— Ами, понякога в гората…
— Да?
— Струва ми се, че дърветата, особено най-старите, сякаш са живи. Сякаш не са растения, а хора. С лице, с дух.