Брануен кимна.
— Като дриадите и хамадриадите — тя ме изгледа печално и продължително. — Ще ми се да можех да ти почета за тях на езика на гърците. Те разказват толкова по-добре от мен! Ами книгите..? Емрис, виждала съм цяла стая, пълна с книги. Бяха толкова дебели, прашни и подканящи, че сядах с една в скута си и по цял ден само четях. Продължавах до тъмна доба, чак докато заспя, а насън понякога ме посещаваха дриадите или самият Аполон.
Тя спря, без да довърши.
— Никога ли не съм ти разказвала за Дагда?
Поклатих глава.
— Това какво общо има с Аполон?
— Имай търпение — отвърна тя, взе още малко мехлем и продължи работата си. — Келтите, които са живели в Гуинет достатъчно дълго, за да разбират съкровеното време, си имат свои аполоновци. Слушах за тях като дете, дълго преди да се науча да чета.
Аз подскочих.
— Ти имаш келтска кръв?! Мислех, че идваш от… откъдето и аз, отвъд морето.
Пръстите й се стегнаха.
— Така е, но преди да отида там, живеех тук, в Гуинет. Не в това село, а в Каир Мирдин, който тогава не беше толкова пренаселен. А сега ме остави да продължа.
Кимнах послушно, обнадежден от думите й. Не беше казала много, но за пръв път споменаваше детството си.
Тя продължи както заниманието, така и разказа си.
— Дагда е от онези аполоновци — един от най-могъщите келтски духове, богът на пълното познание.
— А как изглежда? В легендите, имам предвид.
Брануен обра остатъка от мехлема.
— А, това е добър въпрос. Много добър въпрос. По причина, известна само на него, Дагда никога не показва истинското си лице. Винаги изглежда различно, според случая.
— Как например?
— Веднъж влязъл в двубой със заклетия си враг, злия дух Рита Гаур и всеки от тях приел облика на могъщо животно. Рита Гаур се превърнал в глиган с ужасяващи бивни и очи с цвят на кръв — тя замлъкна, опитвайки се да си спомни останалото. — А, да, и белег, който се спускал по цялата дължина на единия му преден крак.
Вцепених се, а белегът на мястото, където бивната на глигана ме бе закачила преди пет години, започна да смъди. Оттогава насам същият този глиган често се бе явявал в сънищата ми, за да ме нападне отново.
— Дагда пък се превърнал…
— В огромен елен — довърших аз. — Бронзовокафяв, с бяла козина над копитата. Всеки от рогата му имал по седем върха, а очите му били дълбоки като простора между звездите.
Брануен изненадано кимна.
— Значи си чувал легендата?
— Не съм — признах аз.
— Тогава откъде знаеш?
Поех си дъх, после издишах бавно и продължително.
— Виждал съм тези очи.
Тя се вцепени.
— Така ли?
— Виждал съм елена. И глигана.
— Кога?
— В деня, когато ни изхвърли морето.
Очите й обходиха лицето ми.
— Имаше ли схватка?
— Да! Глиганът се опита да ни убие. Най-вече теб, предполагам, ако наистина е бил зъл дух.
— Защо мислиш така?
— Ами, защото ти си… ти! Освен това тогава бях просто мършаво момченце… — огледах тялото си и се поусмихнах. — Докато сега съм мършаво момче. Така или иначе, глиганът щеше да ни убие, но се появи еленът и го прогони — обобщих аз и докоснах белега под окото си. — Този белег ми е оттогава.
— Никога не си ми казвал.
Изгледах я косо.
— Ти премълчаваш много повече.
— Прав си — печално отвърна тя. — Споделяме чуждите истории, но не и своите. Аз съм виновна за това.
Не казах нищо.
— Сега обаче ще ти кажа нещо. Ако онзи глиган. Рита Гаур, бе имал възможност да убие само единия от нас, нямаше да избере мен, а теб.
— Какво? Това е безсмислица! Ти си тази, която има познания и лечителски сили…
— Твоите сили са неизмеримо по-големи! — погледът на Бренуен прикова моя. — Усещаш ли ги вече? Някога дядо ти ми каза, че неговите са се проявили през дванадесетата му година… — тя прехапа устни. — Нямах намерение да го споменавам.
— Само че го спомена! Кажи ми и останалото!
Тя мрачно поклати глава.
— Да не говорим за това.
— Моля те, моля те! Нещичко поне. Що за човек беше?
— Не мога.
Бузите ми пламнаха.
— Трябва! Явно трябва да знам за него, иначе нямаше да го споменеш!
Тя прокара ръка през русите си коси.
— Беше магьосник. Могъщ магьосник… но ще ти предам само онова, което ми каза, преди да се родиш. Рече, че сили като неговите често се проявяват през поколение. И че ще имам син, който…
— Който какво?
— Който ще е по-могъщ дори от него. Чиято магия ще извира от най-дълбокия източник, толкова дълбок, че ако я овладееш, може завинаги да промениш съдбините на света.