Зяпнах.
— Това не е вярно. Знаеш, че не е, погледни ме само!
— Гледам те — тихо рече тя. — И макар че не си такъв, какъвто те описа дядо ти, някой ден може и да станеш.
— Не — възразих аз. — Не искам. Искам си само паметта! Искам да зная кой съм всъщност!
— Ами ако това кой си е свързано с тези сили?
— Как би могло? — изсмях се аз. — Не съм магьосник.
Тя наклони глава.
— Един ден може да се изненадаш.
Ненадейно си припомних какво стана с пръчката на Лъд.
— Е… изненадах се вече. Отвън, преди да дойдеш. Случи се нещо странно, дори не съм сигурен, че беше мое дело… но не съм сигурен и че не беше.
Без да продума, тя извади скъсано парче плат и започна да превързва ребрата ми. Като че ли ме гледаше с уважение, може би дори лека уплаха, а ръцете й се движеха по-предпазливо, сякаш бях нагорещен. Каквото и да чувстваше тя, каквото и да долавях аз, истината беше, че то много ме смущаваше. В мига, в който я бях почувствал по-близка, тя се бе отдалечила още повече от мен.
Най-сетне Брануен продума отново:
— Каквото и да си сторил, било е заради силите ти. Използвай ги — твои са, дар отгоре, от най-великия от всички богове. На него се моля повече, отколкото на всички останали, той е дарил всеки от нас с онова, което има. Не зная какви са силите ти, сине. Зная само, че Бог не ти ги е дал, за да ги потискаш. Бог иска само да ги използваш за добро. Но първо трябва, както каза дядо ти, да ги овладееш. Това значи да се научиш да ги използваш мъдро и с любов.
— Но аз не съм ги искал!
— Нито пък аз. И магьосница не съм искала да ме наричат, но с всяка дарба идва и рискът другите да не я разберат.
— Ама не те ли е страх? Миналата година в Лен изгорили някаква жена, защото я набедили, че е магьосница.
Тя вдигна очи към стълбовете светлина, нахлуващи през дупките в покрива.
— Всемогъщият Бог знае, че не съм магьосница. Просто се старая да използвам дарбите си както мога.
— Опитваш се да слееш старата мъдрост с новата, а това плаши хората.
Сапфирените очи омекнаха.
— Виждаш повече, отколкото осъзнавах. Да, плаши ги. Почти всичко ги плаши в днешно време.
Тя внимателно завърза превръзката.
— Целият свят се променя, Емрис. Не съм виждала други подобни времена, дори… на другото място. Нашествия от оттатък морето. Наемници, чиято лоялност се мени от днес за утре. Християни, които воюват със старите вярвания. Стари вярвания, които воюват с християнските. Хората се страхуват, боят се до смърт. И всичко непознато се превръща в дяволска работа.
Надигнах се сковано.
— Понякога не ти ли се ще… — гласът ми заглъхна, насилих се да преглътна. — … да нямаш дарби? Да не си толкова различна? Никой да не те мисли за демон?
— Разбира се — отвърна тя и замислено прехапа устни, — но там се намесва вярата ми. Новата мъдрост е силна, много силна. Виж само какво стори за света Бригита и свети Коломб! Аз обаче познавам старата мъдрост достатъчно добре, за да съм наясно, че и тя е могъща. Надявам се старото и новото да могат да съществуват заедно, да се подсилват взаимно — нима искам много? Словото на Исус трогва душата ми, но не мога да забравя думите на останалите. На евреите, на гърците, на друидите. И на други, още по-древни от тях.
Докато говореше, аз мрачно я наблюдавах.
— Толкова много знаеш…. не като мен — рекох накрая.
— Грешиш. Зная малко, толкова малко — възрази тя и по лицето й плъзна болезнена сянка. — Например… защо никога не ми казваш „майко“.
Сякаш стрела се заби в сърцето ми.
— Защото…
— Да?
— Защото всъщност не вярвам, че си ми майка.
Тя рязко си пое дъх.
— А вярваш ли, че истинското ти име е Емрис?
— Не.
— А че моето е Брануен?
— Не.
Тя вдигна лице нагоре и дълго се взира в сламения покрив, покрит със сажди от безброй готварски огньове. Накрая ме погледна отново.
— За моето име си прав. Когато се озовахме тук, го взех от една стара легенда.
— Тази, която си ми разказвала ли? За Брануен, дъщерята на Лир?
Тя кимна.
— Помниш ли я? Значи не си забравил как Брануен идва от чужди земи, за да се омъжи в Ирландия. Животът й започва толкова красиво, с безброй надежди…
— А завършва тъй трагично — довърших аз. — Последните й думи са „Да не бях се раждала, но уви.“
Тя пое ръката ми в своята.
— Това е историята на моето име, не на твоето. На моя, не на твоя живот. Моля те, повярвай ми. Казваш се Емрис, а аз съм ти майка.