Всеки ден носеше мрак — както за душата, така и за очите ми. Чувствах се като бебе, защото едва успявах с пълзене да обиколя студената каменна стая, която деляхме с Брануен. Пръстите ми добре изучиха четирите й ъгъла, неравната мазилка между камъните, самотния прозорец, където прекарвах цели часове, мъчейки се да прогледна… само че вместо да ми донесе светлина, прозорецът само ме изтезаваше с веселия кукувичи зов и далечното оживление на пазара в Каир Мирдин. От време на време ароматът на нечий казан или на цъфнало дърво се смесваше с мащерката и буковия корен на ниската масичка на Брануен. Аз обаче не можех да изляза и да потърся тези неща. Бях затворник в тъмницата на слепотата си.
Два или три пъти се осмелих да се разходя опипом отвъд тежката дървена врата, в лабиринта от стаи и коридори.
Открих, че като се вслушвам внимателно в ехото от стъпките си, мога да преценя колко е дълго или високо всяко помещение.
Един ден намерих стълбище, чиито каменни стъпала бяха тъй износени с годините, че приличаха на плитки паници. Като опипвах внимателно стената, аз слязох, отворих една врата и се озовах в уханен двор. Мокра трева докосна петите ми, в лицето ми повя топъл вятър. Изведнъж си спомних колко е хубаво да съм навън, на тревата, на слънце. После дочух песнопенията на сестрите от близкия метох. Закрачих по-бързо, нетърпелив да ги открия. Внезапно се блъснах право в една каменна колона… толкова силно, че паднах по гръб в плитък ров, пълен с вода. Докато се мъчех да стана, стъпих на камък, който поддаде, и се катурнах настрани. Лявата ми буза се удари в колоната. Охлузен и окървавен, със скъсани превръзки, лежах там и хлипах, докато ме откри Брануен.
След това не помръднах повече от сламеника си, убеден, че ще прекарам дните си като безпомощен товар на плещите й. Дори когато се опитвах да мисля за друго, умът ми сам се връщаше към деня, в който се погубих. Брануен, завързана до дървото, със запушена уста. Гневът, който преля в мен тъй бурно. Смехът на Динатий, който преминава в писъци. Бесните пламъци наоколо му. Смазаните му ръце и притиснатото под клона тяло. Собствените ми писъци, когато осъзнах, че лицето ми гори.
Не помнех пътуването до стените на Каир Мирдин, макар че пестеливото описание на Брануен ми разкри достатъчно. Почти виждах как кръглоликият Лъд ни наблюдава, докато преваляме хълма в каруцата на преминаващия търговец, смилил се над жената с очи като скъпоценни камъни и над обгорения й син. Почти чувствах клатушкането на каруцата, сякаш чувах скърцането на колелата и тропота на копита по пътя. Като че вкусвах овъглената си плът, а в главата ми кънтяха умопомрачените ми писъци през онези дълги дни и нощи.
Сега почти нищо не нарушаваше рутината на дните и нощите ми. Напевите на монахините. Шушнещите им стъпки, докато отиваха в метоха, в столовата или да медитират. Тихите молитви на Брануен, докато се стараеше да изцели кожата ми. Настойчивият зов на кукувицата, кацнала в шумолящо дърво, което не можех да назова.
И мрак. Винаги мрак.
Понякога, седнал в леглото, предпазливо прокарвах връхчетата на пръстите си по коричките на бузите и под очите си. Браздите по кожата ми ми се струваха изключително дълбоки, като по кората на борово дърво. Знаех, че въпреки уменията на Брануен, ще остана белязан завинаги. Дори ако по чудо възвърнех зрението си, белезите щяха да разкриват безразсъдството ми пред света. Знаех, че подобни мисли са празна суета и все пак не можех да ги пропъдя.
Веднъж осъзнах, че мечтая да ми порасне брада. Представях си я как се стеле, гъста като на някой стогодишен мъдрец. Каква брада само! Къдрава и бяла, за да скрива лицето ми като облак. Дори заподозрях, че някоя птичка като нищо ще се опита да свие гнездо в нея.
Подобни копнежи обаче никога не продължаваха дълго, а отчаянието ме душеше все по-често. Никога повече нямаше да се изкатеря по някое дърво. Никога повече нямаше да тичам през полето. Никога повече нямаше да зърна лицето на Брануен, освен в спомените си.
Храната ми си оставаше недокосната. При все че Брануен настояваше да ям повече, аз нямах желание за това. Една сутрин тя коленичи на камъните и безмълвно се зае с превръзките ми. Докато се опитваше да ги смени, аз се дръпнах от нея и поклатих глава.
— Ще ми се да ме беше оставила да умра.
— Не ти е било писано.
— Откъде знаеш? — сопнах се аз. — И без друго сякаш съм умрял! Това не е живот, а безкрайно изтезание. Предпочитам да живея в Ада, отколкото тук!