Тя ме сграбчи за раменете.
— Не говори така! Богохулство е.
— Истина е! Виж какво ми сториха силите, които нарече дар от Бога! Проклети да са! По-добре да бях умрял.
— Престани!
Изтръгнах се от нея, а сърцето ми бясно блъскаше.
— Нямам за какво да живея! Нямам име! Нямам нищо!
Брануен преглътна риданията си и започна да се моли.
— Пресвети Боже, Спасителю, написал всичко във Великата книга на Небето и Земята, помогни на това момче! Умолявам те! Прости му, то не знае какво говори. Моля те, върни му зрението, дори отчасти, дори за малко и те уверявам, че ще заслужи прошката ти. Ако трябва, никога повече няма да използва силите си! Само му помогни. Моля те, помогни му.
— Да не използвам силите си ли? — казах с насмешка. — С удоволствие бих ги разменил за зрението си! И без това никога не съм ги искал.
Подръпнах превръзката си, изпълнен с горчивина.
— Ами ти? Що за живот водиш сега? Не по-добър от моя! Истина е — говориш смело, заблуждаваш онези монахини, но мен — не. Знам, че си нещастна.
— Аз съм в покой.
— Лъжеш.
— Аз съм в покой — повтори тя.
— Покой! — извиках аз. — Покой! Тогава защо толкова кършиш ръце, че чак пръстите ти са ожулени? Защо има следи от сълзи по бу…
Не довърших.
— Боже милостиви — прошепна тя.
— Аз… не разбирам.
Колебливо протегнах ръка към лицето й и докоснах страните й. В онзи миг и двамата осъзнахме, че някак си усещам следите от сълзи по тях. Не ги виждах с очите си, но знаех, че са там.
— Още един дар — гласът на Брануен преливаше от страхопочитание. Тя здраво стисна ръката ми. — Втори взор.
Не знаех какво да мисля. Нима това бе същата способност, с която преди отворих венчелистчетата на цветето? Не. Чувствах я различно. Не изискваше толкова воля. Ами това, че видях каква е на цвят вътрешността на цветето, преди то да се разтвори? Може би… но и онова бе различно. Това сякаш беше… отговор на молитвата на Брануен. Дар от Бога.
— Възможно ли е? — попитах кротко. — Възможно ли е наистина?
— Слава на Бога, да.
— Да проверим — наредих аз. — Вдигни няколко пръста.
Тя го стори.
Прехапах долната си устна и се опитах да си представя пръстите й.
— Два?
— Не. Опитай пак.
— Три?
— Отново.
Съсредоточих се и инстинктивно затворих очи, макар че това нямаше значение. След дълго мълчание рекох:
— Ръцете са две, не една. Прав ли съм?
— Да! Колко пръста?
Изминаха минути. По белязаното ми чело изби пот и чувствителната кожа започна да смъди. Аз обаче не се отказах. Накрая попитах колебливо:
— Дали не са седем?
Брануен въздъхна облекчено.
— Седем са.
Прегърнахме се. В онзи миг разбрах, че животът ми се е променил напълно. Подозирах, че до края на дните си ще отдавам специално значение на числото седем… и най-важното — знаех, че току-що е бил даден обет. Дали от мен, от Брануен или между двама ни — това нямаше значение. Никога повече нямаше да движа предмети с ума си, нито дори едно венчелистче. Нямаше да гадая бъдещето или да се опитвам да овладея останалите сили, които притежавах. Аз виждах отново… и отново щях да живея.
Веднага започнах да се храня и почти не преставах — особено ако ми предложеха любимата ми попара от погача и мляко. Или пък корички хляб със сладко от боровинки. Или сурови гъши яйца със синапено семе, които ми доставяха особено удоволствие, защото на монахините им прилошаваше, още щом ги зърнеха. Един следобед Брануен отиде на пазара и откри една-единствена сочна фурма, която ни се стори по-великолепна от кралска гощавка.
Заедно с апетита се съживи и духът ми. Заех се да изследвам коридорите, стаите и дворовете на „Свети Петър“. Цялата църква бе мое владение. Моят замък! Веднъж изчаках, докато монахините се махнат, промъкнах се във вътрешния двор и се изкъпах в плиткия ров. Най-трудно от всичко ми беше да не запея с цяло гърло.
Междувременно с Брануен упражнявахме втория ми взор всекидневно, с часове. Отначало използвахме лъжици, глинени съдини и други домакински прибори, които тя бе открила из църквата. След време се прехвърлих върху малък олтар с фини очертания и неравности. Накрая стигнах до потир с две дръжки, инкрустиран със сложни фигури. Макар че ми отне почти седмица, накрая успях да разчета думите, гравирани по ръба му — „Поискай и ще получиш“.
Докато се упражнявах, разбрах, че виждам най-добре, когато предметите са неподвижни и сравнително наблизо. Ако бяха далеч или се движеха твърде бързо, често ги губех. Птица в полет, например, просто се стапяше в небето.