Освен това отслабнеше ли светлината, отслабваше и вторият ми взор. По заник различавах само размазани контури. Нощем не виждах нищичко, освен ако мракът отстъпеше пред луната или някой факел. Можех само да се чудя защо вторият ми взор се нуждае от светлина, все пак не беше като обикновеното зрение. Тогава защо тъмнината го задушаваше? От друга страна той сякаш бе отчасти вътрешен, отчасти външен. Може би разчиташе на онова, което бе останало от очите ми, въпреки че не разбирах как. Или пък изискваше нещо друго, нещо в мен, което не бе издържало изпитанието.
По тази причина, макар и да беше за предпочитане пред слепотата, вторият взор не можеше да се сравнява с изгубеното ми зрение. Дори денем различавах цветовете съвсем слабо — светът бе обагрен в нюанси на сивото. Виждах например, че Брануен вече носи воал, който е по-светъл от наметалото й, но не знаех дали е сив или кафяв. Започнах да забравям много от наученото за цветовете след пристигането ми в Гуинет.
Това обаче бяха ограничения, които можех да приема, при това с радост. Благодарение на новите си способности ходех в метоха и в столовата с Брануен. Веднъж седнах до една монахиня и двамата разговаряхме, без тя и за миг да заподозре, че очите, насочени към нея, всъщност са напълно слепи. Една сутрин дори потичах из двора, като заобикалях колоните и прескачах канавките… този път без да сдържам песента на устните си.
9
Докато вторият ми взор се подобряваше, Брануен започна да ми преподава латински с помощта на религиозните ръкописи в църквата. Щом разтворех някой от тези томове, ме заливаше силният аромат на кожа и пергамент, а образите ме пренасяха другаде — при пламтящата колесница на Илия, тайната вечеря на Исус и скрижалите на Мойсей.
Докато размишлявах над текстовете, бедите ми избледняваха. Сливах се с думите и виждах делата, цветовете и лицата в тях в такава яснота и цвят, каквито очите ми никога не биха могли да зърнат. Тогава прозрях по непознат ми дотогава начин, че книгите наистина са чудодейни. Дори си позволих да мечтая как някой ден ще се обградя с книги от много епохи и на много езици, също както Брануен едно време.
С всеки изминал ден зрението ми укрепваше. Една сутрин открих, че мога да разчета изражението на Брануен по извивката на устните й и огънчето в очите й. Друга сутрин, докато стоях до прозореца и гледах как вятърът люлее дървото, от което пееше кукувицата, осъзнах, че то е глогина с широка, тъмна корона. Една нощ пък, за пръв път след пожара, видях в небето звезда.
На следващата вечер застанах в средата на вътрешния двор, далеч от всякакви факли. Ниско над северния хоризонт блещукаше втора звезда. На следващата нощ видях още три. И още пет. Още осем. Още дванадесет.
Една вечер Брануен излезе с мен. Заедно легнахме на камъните и тя със замах ми посочи съзвездието Пегас. После бавно и ритмично ми разказа историята за крилатия жребец. Заедно с думите й и аз се понесох в небето на широкия му гръб. Скачахме от звезда на звезда, минахме покрай луната и препускахме чак до зримия предел.
Освен ако облаците напълно закриваха небето, Брануен и аз всяка нощ лежахме под тъмния небесен купол. Обичах да чета ръкописите в църквата, ала звездите ме вълнуваха още по-силно. С Брануен за водач прекарвах вечерите си в компанията на Водолея, Лебеда и Мечката, която във фантазиите ми неведнъж раздра гърба ми с острите си нокти. Вдигнах платната на Вела, плувах с Рибите, набивах крак редом с Херкулес.
Докато изучавах звездите, понякога си представях как небето се смалява до размерите на пищна мантия и веднага я намятах на гърба си. Тъмносиня и обсипана със звезди, тя ме покриваше чак до глезените и блещукаше с всяка моя стъпка. Звездите кацаха на раменете ми, планетите се виеха около кръста ми. Как ми се щеше някой ден да имам такова наметало!
Дори тази радост не ми позволяваше да забравя колко много неща остават скрити за мен. Облачното небе забулваше някои звезди, а заоблаченият ми взор — други. Въпреки това щастието от онова, което можех да видя, натежаваше над раздразнението от онова, което ми убягваше. Въпреки пелената, звездите никога не ми се бяха стрували толкова ярки.
И все пак… у мен оставаше късче мрак, което дори звездната светлина не можеше да докосне. Сенките от миналото продължаваха да ме терзаят. Особено онова, което причиних на Динатий. Още чувах писъците му, виждах ужаса в очите му, докосвах строшените и безполезни останки от ръцете му. Попитах Брануен дали е оцелял, но тя не знаеше. Каза само, че когато сме напускали селото, още се е крепял между живота и смъртта. Едно беше ясно — макар че бе сторил повече от достатъчно, за да предизвика гнева ми, неговата бруталност бледнееше пред моята.