Освен това ме тормозеше и нещо друго, по-силно от вината. Страх. От мен самия, от ужасяващите ми сили. При най-беглата мисъл за тях в ума ми лумваше стена от пламъци, която обгаряше самата ми душа. Ако нямах силата да спазя обета си, аз ли щях да използвам силите си, или те — мен? Ако можех тъй лесно да унищожа и дърво, и човек в пристъп на гняв, на какво още бях способен? Можех ли да унищожа самия себе си, както бях сторил с очите си?
„Що за създание съм всъщност?“ Може би Динатий все пак беше прав. Може би във вените ми наистина течеше кръвта на демон и ужасяващата магия можеше да избликне от мен във всеки един миг, като чудовищно влечуго, надигнало се от най-мрачните морски дълбини.
Стана така, че дори през отново просветлелите си дни не можех да се отърся от мрака на страховете си. Седмиците се нижеха, издръжливостта ми растеше, а зрението ми се подобряваше. Смущението ми обаче също нарастваше. Дълбоко в себе си знаех, че не бих могъл да дам покой на страховете си, преди да открия истинската си идентичност.
Един следобед дочух нещо ново от прозореца на стаята. Нетърпеливо се доближих и с помощта на втория си взор открих източника на звука сред клоните на глогината. Известно време наблюдавах и слушах. Накрая се обърнах към Брануен, която седеше на обичайното си място до сламеника ми и стриваше някакви билки.
— Кукувицата е свило гнездо в глогината — съобщих аз със смесица от убеденост и тъга, която накара Брануен да остави чукалото и хаванчето. — Наблюдавах я всеки ден. Снесе само едно яйце, опази го от всички врагове. Днес то най-сетне се излюпи. Малкото птиче е изплувало от мрака.
Преди да отвърне, Брануен внимателно огледа лицето ми.
— А птичето — попита тя с треперещ глас, — отлетяло ли е вече?
Бавно поклатих глава.
— Още не. Но много скоро ще трябва.
— А не може ли… — тя преглътна, преди отново да заговори. — Не може ли да остане още малко в гнездото с майка си?
Намръщих се.
— Всеки трябва да напусне гнездото, когато може.
— Накъде? Къде ще отиде птичето?
— Да намери себе си — отвърнах аз, помълчах и добавих: — А за това ще трябва да открие миналото си.
Брануен се хвана за сърцето.
— Не. Не говориш сериозно! Животът ти няма да струва нищо, ако се върнеш… там.
— Няма да струва нищо, ако остана тук — възразих аз и пристъпих към нея. — Ако не можеш или не искаш да ми кажеш откъде съм дошъл, трябва сам да науча. Моля те, разбери! Трябва да открия истинското си име. Да открия истинската си майка, истинския си баща. Истинския си дом.
— Остани — отчаяно ме замоли тя. — Та ти си само на дванайсет години, и то полусляп! Не подозираш какви са рисковете. Чуй ме, Емрис, остани с мен само още няколко години, докато възмъжееш. Тогава сам ще избереш пътя си. Бард, монах, каквото пожелаеш!
Забелязала празния ми поглед, тя опита другояче:
— Просто не решавай веднага. Може да ти разкажа някоя история, за да ти помогна да премислиш тази лудост. Любимата ти, за странстващия друид, който спасил света Бригита от робство! — и тя започна, без да дочака отговора ми. — Дошъл ден в живота на младата Бригита, когато…
— Спри — тръснах глава аз. — Трябва да науча своята история.
Брануен се изправи с омекнали колене.
— Отказах се от повече, отколкото подозираш. Знаеш ли защо? За да сме в безопасност. Това не ти ли стига?
Не отвърнах.
— Наистина ли трябва да заминеш?
— Ела с мен.
Тя се подпря на стената.
— Не! Не мога.
— Тогава ми кажи как да стигна дотам.
— Не.
— Или откъде да тръгна.
— Не.
Ненадейно ми се прищя да разгледам ума й отвътре, както бях сторил с цветето. Тогава лумнаха пламъците и пометоха мислите ми. Спомних си както обещанието, така и страховете си.
— Кажи ми само едно — примолих се аз. — Каза, че си познавала дядо ми. А познаваше ли баща ми?
Тя трепна.
— Да. Познавах го.
— А той., човек ли беше, или… демон?
Брануен се вцепени. След дълго мълчание заговори, сякаш много отдалеч:
— Ще ти кажа само едно. Ако някога го срещнеш, помни: той не е такъв, какъвто изглежда.
— Ще запомня, но не можеш ли да ми разкриеш нещо повече?
Тя поклати глава.
— Собственият ми баща! Просто искам да зная нещичко за него.
— По-добре да не знаеш.
— Защо?
Вместо да отвърне, тя тъжно сведе глава. Отиде до масичката с билките, отбра набързо няколко, стри ги на едро и изсипа сместа в торбичка с дълга кожена връв. Подаде ми и я примирено рече: