— С тях може да живееш малко по-дълго.
Понечих да отвърна, но тя ме прекъсна.
— Приеми това от жената, която искаше да я наричаш „майко“.
Брануен бавно бръкна в пазвата си и извади скъпоценния медальон.
Различих зелените проблясъци въпреки слабото си зрение.
— Но това е твое!
— Ще ти трябва повече, отколкото на мен.
Тя го свали от врата си, притисна го за последен път между пръстите си и го окачи на шията ми.
— Нарича се… Галатор.
Дъхът ми секна.
— Пази го добре — продължи тя. — Силите му са огромни. Ако не успее да те опази, значи нищо на тази земя не би могло.
— Ти ме пазеше. Сви хубаво гнездо.
— За малко, може би. Но сега… — очите й се напълниха със сълзи. — Сега трябва да отлетиш.
— Да. Трябва да отлетя.
Тя леко ме докосна по бузата.
Обърнах се и излязох, а ехото от стъпките ми изпълни каменния коридор.
10
Излязох от резбованите порти на църквата „Свети Петър“ и пристъпих сред хаоса и суматохата на Каир Мирдин. Мина известно време, докато слабото ми зрение се нагоди към постоянно менящите се форми. По калдъръмените улици трополяха коне и каруци, минаваха магарета, свине, овце и няколко рошави кучета. Търговци се надвикваха, хвалейки стоките си, просяци посягаха към наметалата на минувачите, около един жонгльор се тълпяха зяпачи и всякакви други хора разнасяха кошници, вързопи, зеленчуци и топове плат.
Погледнах назад към глогината, чиито клони почти не се виждаха зад стените на църквата. Въпреки цялата болка, която бях изпитал там, щяха да ми липсват спокойствието в стаята ми, протяжните напеви на монахините и птичката, която кукаше в короната на дървото. Най-много обаче щеше да ми липсва Брануен — повече, отколкото очаквах.
Докато наблюдавах размитите очертания на хора, животни и стоки, забелязах някакъв параклис от другата страна на улицата. Заинтригуван, реших да го разгледам, макар че това означаваше някак да прекося бързотечния жив поток пред себе си. Прехапах устни и тръгнах.
Незабавно бях изблъскан, изритан и притиснат. Понеже не виждах достатъчно, за да се предпазя, се бутнах право в един човек, нарамил наръч дърва. Разлетяха се както съчки, така и проклятия. След това се ударих в хълбока на един кон. Секунди по-късно почти загубих пръстите на единия си крак под колело на каруца, но накрая успях да стигна до другата страна и доближих параклиса.
Паметникът не беше нищо особено — просто ястреб, кацнал над купа с кална вода. Ако някой някога се е грижил за него, явно отдавна не се беше отбивал. Крилете му бяха откършени, камъните около основата се ронеха. Навярно го забелязваха едва шепа от хората, които минаваха оттук всеки ден.
И все пак нещо в това отдавна забравено светилище глождеше любопитството ми. Приближих се и докоснах изтритата човка на птицата. От описанията на Брануен знаех достатъчно, за да предположа, че това вероятно е светилище на Мирдин, един от най-почитаните богове на древните келти, който понякога приемал образа на ястреб. Един от техните аполоновци, би казала тя. Макар да не приемах увереността й, че тези божества още бродят по земята, отново си спомних за елена и глигана, които се бориха пред очите ми преди толкова години. Ако наистина са били Дагда и Рита Гаур, дали бе възможно и духът на Мирдин все още да е жив?
В мен се блъсна магаре, натоварено с чували. Залитнах и неволно потопих ръка в мътната вода. Докато се изправях и бършех пръстите си, се опитах да си представя как е изглеждал преди векове Каир Мирдин. Брануен ми бе разказала, че вместо оживен град, тук навремето е имало просто хълм, където скитащите овчари спирали да починат. Постепенно мястото се превърнало в търговско средище, където предлагали стоки от фермите в Гуинет и от далечни области като Гуент, Брихеиниог и Поуис Вадог. Щом пристигнали, римляните построили крепост на високите брегове на река Тиуи. Днес старите военни друмища като този към Каир Ведуид свързваха града с тучните долини и пълните с дивеч гори на север и по протежението на реката, чак до морето. Независимо дали някой още помнеше тези неща, разпадащият се олтар и името на града все още свързваха Каир Мирдин с далечното му минало.
Осъзнах, че това е целта и на моето пътешествие. Да се свържа с миналото си, да открия името, дома и родителите си. И макар че не знаех нито накъде ще ме поведе търсенето, нито къде ще приключи, внезапно разбрах откъде трябва да започне.