От морето. Трябваше да се върна там. На същото място, където ме бе изхвърлил океанът преди повече от пет години.
Може би щом пристигнех, нямаше да открия нищо, освен назъбени скали, грачещи чайки и разпенени вълни. А може би щях да открия следата, която търсех. Или поне следа, която да води към нея. Не беше голяма надежда, но друга нямах.
Струваше ми се, че часове наред се лутам из града. Опитвах се да се придържам към страничните улички, за да не ме стъпчат хората. Сякаш за да не забравя колко слабо е зрението ми, аз се препъвах толкова често, че скоро пръстите на краката ми пулсираха от болка в кожените ми ботуши. Въпреки това упорствах. Убеден съм, че много хора заключиха (с основание), че съм недодялан простак. Сигурен съм също, че никой не се досети, че очите ми са напълно безполезни. От време на време чувах съчувствени слова, но не заради слепотата, а заради белезите си.
Накрая намерих пътя, който водеше до река Тиуи. Знаех, че ако го следвам достатъчно дълго на север, ще стигна до нашето старо селце. Оттам смятах да продължа към морето.
Накрая стигнах до градските стени, дебели десет разкрача и двойно по-високи. Прекосих широкия мост, като внимавах да не се препъна по неравните камъни и навлязох в гористата долина оттатък.
Бавно следвах реката, съсредоточен върху всяка крачка. Разсеех ли се дори за миг, като нищо щях да се просна на земята. Не, че не ми се случваше, при това твърде често. Веднъж паднах насред селския площад, където едно магаре едва не прекърши гърба ми.
Въпреки това се справях прилично. В продължение на три дни ядох малини, шипки и сирене от питата, която ми бе дала една монахиня. През това време не заговорих никого и никой не ми продума. Веднъж по здрач помогнах на един овчар да спаси паднало в ров агне и получих в отплата коричка хляб, но това бе единственият ми контакт с други хора.
След време друмът се превърна в стария път, по който впрягове теглеха баржи през Каир Ведуид. Те плаваха по реката, подминавайки патици и лебеди. Щом наближих селото, се скрих в гората. Вървях успоредно на пътя, но без да излизам на него — така никой нямаше да ме види. От време на време си хапвах горски плодове, корени и ядливи листа. Отново пих от ручейчето под величествения бор, където яздих бурята и ми се дощя да не бях слизал от него. Странно защо в тези диви гори се чувствах повече у дома си, отколкото където и да било в Гуинет.
Късно същия следобед спрях до моста на Каир Ведуид. Зърнах висок, но разкривен силует в другия му край. Опитах се да го разгледам по-внимателно, докато вятърът фучеше около мен. Приличаше на немощен дънер, но преди не бях виждал дърво там. Не можех да се отърся от чувството, че това е прегърбеното тяло на човек. Човек с чуканчета вместо ръце.
Не се забавих и въпреки препятствията отново тръгнах през горите, като избегнах и следващите няколко села. Сенките се удължиха, зрението ми се влоши и забавих ход. Оставил хората далеч зад себе си, свърнах към една широка поляна. Ожулен от паданията и изтощен от дългия преход, аз се свих в меката трева и се приготвих да поспя.
Събуди ме слънчевата светлина, обляла лицето ми. Прекосих поляната и се върнах на пътя там, където се отделяше от реката. Не срещнах никого, освен един старец, чиято проскубана бяла брада подскачаше в ритъма на стъпките му. Загледах се в него и отново ми се прииска брада, която да скрие ужасните ми белези. Може би… някой ден. Ако ми беше писано да живея достатъчно дълго.
Наоколо нямаше села, но не се чувствах изгубен. Спомените ми за пътя до морето бяха изненадващо ясни, защото макар да го бях изминал само веднъж наяве, той ми бе добре познат от сънищата ми. Постепенно ускорих крачка. Почти чувах далечния плясък на вълните.
От време на време пъхвах ръка в туниката си и докосвах Галатор. Макар да знаех съвсем малко за него, присъствието му ме успокояваше. Същото важеше и за кожената торбичка от Брануен, която носех на рамо.
Старият път залиня, докато накрая се превърна в тревиста пътечка. Краят му преминаваше през процеп в стена от ронещи се скали. Усетих съвсем лек солен повей. Знаех къде съм, бих познал това място и със затворени очи.
Черните канари се издигаха нагоре, двадесеторно по-високи от мен. Малки чайки си подвикваха и прелитаха сред скалите. Пътеката рязко сви вдясно и свърши там, където очаквах.
При океана.
Пред мен се ширеха сиво-сини води, безбрежни и бездънни. Мирисът на водорасли гъделичкаше ноздрите ми.
Вълните прииждаха и се отдръпваха, пясъкът стържеше върху скалите. Над брега се виеха чайки и шумно грачеха.