Прекосих черната бариера, като прескачах приливни ями и парчета плавей. „Нищо не се е променило", рекох си аз. Докато вълните обливаха краката ми, зареях поглед на запад. Пелената пред собствения ми взор се сля с мъглата от пръски. Опитах се да надникна зад нея, но не можах.
„Нищо не се е променило.“ Черните скали, соленият бриз, непрестанният ритъм на морето. Всичко си беше както преди. Дали някъде тук се криеше следа? И имах ли надежда да я открия? Морето бе толкова огромно, а аз толкова… мъничък. Наведох глава към гърдите си. Заразхождах се безцелно, а кожените ми ботуши шляпаха в ледената вода.
Тогава забелязах един силует, който не беше вече същият. Макар и все още огромен, древният дъб бе почти оголял — кората му се гърчеше на ивици край корените. По каменистия бряг се валяха няколко откършени клона. Дори хралупата, където се бях скрил от глигана, беше пробита и разцепена. Старото дърво най-сетне се бе предало.
Докато наближавах останките му, се препънах. В пищяла ми се вряза остър камък, но аз сподавих болезнения си вой, за да не издам присъствието си на някой глиган. Не знаех дали наистина бях срещнал Рита Гаур, но онзи звяр със сигурност искаше да пролее кръвта ми. Ако се появеше сега, нямаше къде да се скрия, а Дагда едва ли щеше отново да ме спаси.
Боляха ме и раменете, и краката. Седнах върху безжизнените корени, прокарах длан по ръбовете на хралупата и напипах следите от бивните на глигана. Споменът ми беше съвсем пресен, сякаш го бях преживял току-що. И все пак дървото, което тогава ми се стори вечно, сега бе само скелет.
Изритах едно парче кора. Знаех, че не съм се отървал много по-леко. Бях се върнал тук ако не мъртъв, то почти. Сляп и напълно изгубен.
Седях, отпуснал глава в шепите си и разсеяно гледах брега. Личеше, че започва отливът. Постепенно границата между суровите скали и морето се разшири. Разкри се ивица пясък, изпъстрена със свои собствени миниатюрни морета и планини.
Един рак-пустинник притича по пясъка, кацна на ръба на приливна яма и започна борба с някаква полузаровена черупка. След като дълго драпа и дълба, той успя да измъкне трофея си — бяла раковина на бледооранжеви ивици. Представих си как ликува, че най-сетне се е сдобил с нов дом, но преди да успее да се наслади на успеха си, порив на вятъра му изтръгна раковината. Тя се плъзна обратно във вира и отплава като мъничък сал, подскачайки по вълните.
Докато ракът наблюдаваше как съкровището му си отива, аз си позволих една саркастична усмивка. Такъв е животът. Мислиш, че си постигнал мечтата си и я губиш завинаги. Мислиш, че си открил дома си, а той отплава.
„Отплава.“ Напук на здравомислието, внезапно ми хрумна идея. Налудничава, безнадеждна идея.
Щях да си направя сал! Може би дървото, което ме бе спасило преди, щеше да ми помогне и сега. Може би вълните, които ме бяха изхвърлили тук, щяха да ме отведат обратно в морето. Щях просто да повярвам — на дървото, на отлива.
Нямах какво да губя, освен живота си.
11
Направих сала от откъртените клони на дъба, като ги вързах един за друг с тънки ленти от кората му. Вторият ми взор често не преценяваше добре нито размерите и формата им, нито здравината на възлите, но въпреки това се справих, дъска по дъска. В средата на сала поставих парче от хралупата, леко вдлъбнато, за да мога да седна в него. Накрая омотах ръбовете с няколко парчета водорасли, които открих сред скалите.
Докато приключа, слънцето взе да преваля. Довлякох жалкото си творение досами вълните и преди да го избутам във водата, импулсивно изтичах до ямата, из която се носеше раковината. Извадих я и я оставих на пясъка, за да може ракът отново да намери дома си.
Докато газех из студената вода, чайките сякаш ми се присмиваха. Преди да се покача на жалкия си сал, аз се поколебах. Два свята ме теглеха в противоположни посоки. Стоях на ръба между сушата и морето, между миналото и настоящето. За миг решителността ме напусна. Същата вода, която едва не ме бе удавила, сега плискаше около бедрата ми. Може би прибързвах. Може би трябваше да се върна на брега и да измисля нещо по-разумно.
Точно тогава сред останките на дъба светна златист проблясък. Залезът къпеше ствола, гравирайки огнени жилки по него. Спомних си за друго горящо дърво, чиито пламъци още ме изгаряха дълбоко. И разбрах, че трябва да открия отговорите на въпросите си.
Изтеглих се върху сала, настаних се във вдлъбнатата седалка и свих колене под себе си. За последен път погледнах към черните скали и обърнах гръб на брега. Потопих длани в ледената вода и гребах, докато ръцете ми се измориха. Заради чезнещото слънце, все още достатъчно силно, за да затопли мократа ми кожа, във водата блещукаха много повече цветове, отколкото можех да доловя. И макар че нямаше как да я видя, аз усещах плетеницата от розова и златиста светлина, танцуваща точно под вълните.