Докато течението ме отнасяше все по-далеч от брега, в гърба ми подуха лек бриз. Не знаех накъде ще ме отведе морето. Можех само да му се доверя.
Замислих се за древните мореплаватели като Бран Благословения, Одисей и Йона, чиито истории бях чул от Брануен. Зачудих се дали някой някога ще го е грижа за моето пътешествие — някой друг освен нея. Прииска ми се да мога да й го опиша някой ден… но в душата си знаех, че никога повече няма да я видя.
Покрай мен прелетя черноглава чайка, която оглеждаше повърхността на морето в търсене на вечеря. Внезапно тя пронизително изграчи, наклони криле към сала и се приземи до едно от водораслите, които висяха от едната му страна. Стисна го в клюна си и задърпа с всички сили.
— Къш! — креснах аз и размахах ръце. Само това ми липсваше точно сега — някаква си изгладняла птица да ми разглоби сала.
Чайката пусна водораслото, излетя с писък и закръжи над мен. След няколко секунди отново се приземи, този път на коляното ми. Окото й, жълто като слънцето, ме заразглежда. Навярно заключила, че съм твърде едър (или твърде жилав), за да вечеря с мен, чайката наклони черната си глава и отлетя към брега.
Докато наблюдавах как се отдалечава, ме налегна прозявка. Непрестанното люшкане ме приспиваше, а и бях изтощен от няколкодневния път от Каир Мирдин. Ала как да заспя? Ами ако падна от сала или (още по-лошо) пропусна нещо важно?
Опитах се да си почина, без да заспя. Наведох се напред и опрях брадичка на коленете си. За да остана буден, се съсредоточих върху бавния път на залязващото слънце. Огненото кълбо вече надвисваше току над водата, чертаейки блещукаща ивица светлина през вълните, чак до сала ми. Досущ като златен път. Накъде ли водеше? Накъде ли водеше моят собствен?
Погледнах през рамо — вече доста се бях отдалечил от брега. Ветрецът беше спрял, но салът навярно бе уловил някое течение. Вълните ме подмятаха и постоянно ме пръскаха, но въпреки люлеенето, вървите още държаха, а дървото беше здраво. Облизах устни, вкусвайки солените пръски. Пак опрях глава на коленете си и не успях да сподавя поредната прозявка.
Огромното кървавочервено слънце запали в облаците пожар от цветове, които долавях съвсем бегло. Формата на слънцето усещах по-ясно, особено когато започна да се слива с хоризонта. След миг то се разтвори във вълните като внезапно спукан мехур.
Не видях как се стъмни, защото заспах.
Събудих се, оплискан от студена вода. Нощта се беше спуснала. Край най-тънкия лунен сърп, който някога бях виждал, се бяха струпали звезди. Заслушах се в съскащия шепот на вълните и в постоянния им напор срещу сала. Тази нощ не заспах повече. Разтреперан, свих крака плътно до гърдите си. Можех само да чакам онова, което морето искаше да ми покаже.
Когато слънцето изплува зад гърба ми, открих, че бреговете на Гуинет са изчезнали. Дори внушителните скали не се виждаха вече. Различих само един прозирен облак, който лениво се развяваше като флаг — навярно от билото на И Уидва, макар че не можех да съм сигурен в това.
Зърнах парче дърво, изплъзнало се от водораслото, което го държеше и бързо го вързах отново. С напредването на деня гърбът и краката ми се схванаха до болка, но не можех нито да се изправя, нито да се разтъпча, без да се прекатуря. Вълните безмилостно плющяха и срещу сала, и срещу мен, а палещото слънце напичаше врата ми. Междувременно още по-страшна жега гореше в устата и гърлото ми и се усилваше все повече. Никога преди не бях изпитвал такава жажда.
По залез забелязах няколко едри източени тела, подали гърбове над водата. Бяха седем или осем, но плуваха в съвършен синхрон, надигаха се и се скриваха заедно, като вълна. Щом преминаха край сала ми, смениха посоката и заплуваха в кръг около мен. Веднъж, два, три пъти — обикаляха, изскачаха и отново изчезваха в балончетата, оставени от собствените им дири.
Делфини ли бяха? Или може би морски хора? Брануен ги бе нарекла „русалки“, наполовина хора, наполовина риби. Не виждах достатъчно добре, за да разбера, но гледката ме изпълни с удивление. Когато позлатените им от залеза тела се стопиха, си обещах, че ако живея достатъчно дълго, ще сторя всичко по силите си, за да изследвам тайнствените морски дълбини.
Премина още една, също тъй студена нощ. Звездите погълнаха лунния сърп. Спомних си съзвездията и приказките на Брануен за произхода им. Дълго ги търсих и накрая успях да открия няколко, включително любимия ми Пегас. Представих си, че люшкането на сала всъщност е галопът на крилатия жребец.