Заспах и засънувах, че някакво огромно крилато създание ме носи на гръб през небосвода, макар че не бях сигурен Пегас ли е, или не. Внезапно се хвърлихме в битка. Пред нас се издигна тъмен замък, пазен от призрачни стражи, който… Да! Въртеше се около собствената си ос! Притегляше ни надолу, надолу към себе си и аз с всички сили се опитвах да променя посоката, но не успявах. След секунди щяхме да се блъснем право в стените на крепостта.
Тогава се събудих. Треперех, но не само от студ — сънят владя мислите ми до късно на следващия ден, макар че смисълът му ми убягваше.
По-късно същия следобед хоризонтът на запад потъмня. Вълните пораснаха и започнаха да подмятат сала насам-натам, ветровете ме нападнаха с пелени от пръски. Салът стенеше и скърцаше, няколко от вървите се скъсаха, а в голямото парче от дъбовата хралупа зейна пукнатина. Въпреки това бурята ме пощади. Здрачи се, морето се успокои. Бях подгизнал и ужасно жаден, но и салът, и аз бяхме невредими.
Същата нощ се постарах да поправя скъсаните върви. Докато се суетях с тях, кръстосал крака, ме шибна хапещ порив на вятъра. Нова сянка, по тъмна от предишната, плъзна към звездите и бързо скри небето първо на юг, а после над мен. Накрая всичко почерня.
Щом мракът ме погълна, вторият ми взор угасна. Не виждах! Бях толкова сляп, колкото през първия ден в църквата.
Надигнаха се могъщи вълни, въртопът подмяташе сала ми като вейка. Водата постоянно обливаше лицето, гърба, ръцете и краката ми. Този път бурята не утихна — вместо това се усилваше, набираше мощ с всяка минута. Свих се почти на топка като изплашен таралеж и обхванах външните ръбове на сала, вкопчен в дъбовите останки, които ме държаха над водата.
Силите ми! Мина ми през ум ги призова. Можех да укрепя сала или дори да усмиря вълните! Но не. Бях обещал. Освен това способностите ми ме ужасяваха дълбоко, дори повече от страховития вихър. Истината беше, че не знаех нищо за магията, освен последствията й — мирисът на опърлена плът, писъците на Динатий, агонията, когато очите ми пламнаха. Да, силите ми сигурно можеха да ми помогнат, но знаех, че никога повече няма да ги използвам.
Вихърът вилня и бесня през цялата нощ. Заливаха ме порои, блъскаха ме огромни вълни. Припомних си историята на Бран Благословения, който преживял подобна буря и това ми даде надежда, но и тя се удави в гнева на океана.
И двете ми ръце изтръпнаха от студ, но не смеех да се пусна, за да се опитам да ги стопля. Скъсаха се още върви, една от талпите се разцепи през средата. Гърбът ме болеше, но не колкото сърцето ми. Дълбоко в себе си знаех, че тази буря ще сложи край на пътешествието ми.
Изгревът озари небето съвсем слабо, но достатъчно, за да мога отново да различавам очертания. Вторият ми взор едва се бе възвърнал, когато една мощна вълна ме връхлетя така, че дъхът ми секна. Салът се разтресе и най-сетне се разпадна.
В онзи кошмарен момент пропаднах в ревящото море. За щастие ръката ми случайно докосна парче дърво и аз го сграбчих. Похлупи ме една вълна, после още една и още една.
Силите ми бяха на привършване, хватката ми отслабна. Бесният кипеж продължаваше. Нямах съмнение, че настъпващият ден ще ми бъде последен. Едва успях да забележа странния облак, понесъл се над водата. Повече ми приличаше на остров от мъгла.
Нададох умолителен вик и пуснах клона. Вода изпълни дробовете ми.
Втора част
12
Вече не се лашкам.
Вече не се давя.
Отново се събудих на непознат бряг. Същият прибой в ушите ми, същият вкус на солена вода в устата ми. Същият страх, свил стомаха ми.
Нима измъчените години в Гуинет са били само сън? Ужасен, нездрав сън?
Узнах отговора още преди покритите ми с пясък пръсти да докоснат белязаните ми бузи, незрящите ми очи и увисналия на шията ми Галатор. Гуинет бе истински, също като силния, необичаен аромат, който изпълваше въздуха на това място, където и да се намираше то.
Завъртях се на една страна и под хълбока ми се строши черупка. Приседнах и жадно вкусих въздуха — бе сладък като цветна поляна, но и малко тръпчив. По-истински.
Макар да чувах недалечния ритъм на вълните, вторият ми взор не ги улавяше, но не заради лошото ми зрение. Морето лежеше зад подвижна стена от мъгла, толкова гъста, че скриваше всичко зад себе си.
В тази пелена сякаш се зараждаха странни форми, задържаха се за кратко и изчезваха. Привидя ми се нещо като огромен свод и порти, които се затварят. На мястото на този образ изплува заострена опашка, достатъчно голяма, за да принадлежи на дракон. Пред очите ми тя се превърна в гигантска глава с нос като луковица. Тя се обърна към мен като безплътен гигант, отвори уста, сякаш за да продума и се разтвори в мъглата.