Тя изрече някаква заповед на странен шиптящ език и махна с ръка, сякаш за да пропъди муха. Тежките клони на една ела веднага се увиха около гърдите, ръцете и краката ми. Държаха ме здраво и колкото повече се съпротивлявах, толкова по-силно стискаха. Висях във въздуха и не можех да помръдна.
— Пусни ме!
— Така няма отново да паднеш — момичето заговори на моя език, келтския, който използвах в Гуинет, но акцентът й бе причудлив и напевен. Гневното й изражение отстъпи място на радост. — Приличаш ми на голяма кафява боровинка, но едва ли си вкусен.
Тя откъсна една сочна лилава боровинка от мъха до краката си и я пъхна в уста, но се начумери и я изплю.
— Пфу! Вече не е сладка.
— Пусни ме! — креснах аз. Замятах се, но клонът, стегнал гърдите ми, така ме стисна, че едва дишах. — Моля те — изхриптях аз, — нищо лошо… не съм… сторил.
Момичето ме изгледа сурово.
— Наруши повелите на Леса Друма. Тук натрапници не се допускат.
— Но аз… не… знаех — изхъхрих аз.
— Сега знаеш — отвърна тя и си откъсна още една боровинка. Явно беше по-вкусна от първата, защото я последва и трета.
— Моля те… пусни ме…
Без да ми обръща внимание, момичето продължи да бере боровинки, като ги поглъщаше толкова бързо, колкото ги късаше. Започна да се отдалечава и дори не поглеждаше към мен.
— Чакай!
Тя спря и се обърна отегчено.
— Държиш се като катерица, която са хванали да краде чужди ядки. Искаш да ги върнеш, но вече е късно. Ще се върна при теб след ден-два. Ако не забравя.
Тя пъргаво се обърна и си тръгна.
— Чакай! — изохках аз.
Момичето изчезна зад покривало от клони и листа.
Отново опитах да се измъкна. Елата ме стегна още по-здраво и притисна скрития под туниката Галатор към ребрата ми.
— Чакай! В името… на Галатор!
Лицето на момичето отново се показа и тя предпазливо се върна при мен. Дълго време стоя под елата и ме наблюдава. После махна с ръка и избъбри низ от думи на неразбираемия шиптящ език.
Клоните незабавно се разтвориха и аз паднах по лице на земята. Извадих няколко иглички от устата си и с мъка се изправих.
Тя вдигна ръка, за да ме спре и аз се подчиних — не исках клоните отново да ме впримчат.
— Какво знаеш за Галатор?
Поколебах се, осъзнал, че Галатор явно наистина е прочут, щом дори в тези далечни земи знаеха за него. Предпазливо разкрих каквото посмях.
— Зная как изглежда.
— Аз също, поне каквото говорят легендите. Какво друго знаеш?
— Не много.
— Жалко — рече тя, по-скоро на себе си, отколкото на мен. Приближи се и ме стрелна любопитно. — Защо сякаш гледаш през мен? Очите ти приличат на две звезди, скрити зад облаци.
Вцепених се и отбранително отвърнах:
— Очи като очи.
Тя ме огледа отново и, без да продума, пъхна последните боровинки в ръката ми.
Подуших ги подозрително. Ароматът им ми напомни колко съм гладен и макар че знаех, че е неразумно, пъхнах една в устата си. Изпълни я взрив от сладост и аз изядох останалите наведнъж.
Момичето замислено ме огледа.
— Виждам, че си страдал.
Намръщих се — беше забелязала белезите. Всеки би ги забелязал… и все пак ми се стори, че тя е зърнала и нещо под повърхността. Почувствах необясним порив да разкажа всичко на това непознато горско момиче, ала устоях на изкушението. Та аз не я познавах. Само преди миг бе готова ме остави на милостта на дърветата. Не, нямаше да й се доверя. Не бях толкова глупав.
Тя завъртя леко глава, вслушана в далечния шепот на клоните и аз забелязах изящно сплетения венец от листа в къдравата й кестенява коса. В горичката беше тъмно, но ми се стори, че ушите й сякаш са триъгълни и със заострени върхове, точно като моите.
Дали и на нея й се бяха присмивали заради тях? И нея ли бяха наричали демонско изчадие, или… нима всички в тази чудна земя имаха заострени уши? Дали с това момиче не принадлежахме към една и съща раса?
Тръснах глава, за да се опомня. Все едно ангелите да имат заострени уши, а демоните — пухкави бели крила!
Наблюдавах я, а тя продължаваше да се вслушва.
— Чуваш ли нещо?
Тя извърна сиво-сините си очи към мен.
— Само думите на приятелите ми. Казват, че в гората има чужд човек, но това вече го знам. Казват още „Пази се“. Трябва ли?
Вцепених се — още помнех гласа от раковината.
— Човек винаги трябва да се пази, но няма защо да се боиш от мен.
Това сякаш я развесели.
— Изглеждам ли ти уплашена?
— Не — ухилих се в отговор. — Май че не съм много страшен.