— Не много.
— Тези твои приятели, те… дървета ли са?
— Да.
— И ти говориш с тях?
Звънливият й смях отново изпълни горичката.
— Разбира се! Говоря и с птиците, животните и реките.
— А с раковините?
— То се знае. Всичко си има език, трябва само да се научиш да го чуваш. Ти защо нищо не разбираш? — повдигна вежда тя.
— Идвам… много отдалеч.
— Ето защо не знаеш нищо за Леса Друма и повелите му — навъси се момичето. — За Галатор обаче знаеш.
— Само малко, нали ти казах — повторих аз и иронично добавих: — Макар че бях готов да кажа всичко, за да се измъкна от онези ужасни клони.
Елата над мен се раздвижи и от гледката ме побиха тръпки.
— Ти знаеш доста за Галатор — отвърна тя и тръгна напред, явно убедена, че ще я последвам. — Един ден ще ми го разкажеш. Първо обаче ми кажи името си.
Внимателно прекрачих един паднал клон.
— Къде отиваме?
— Да намерим нещо за ядене, разбира се — отвърна момичето и свърна вляво, следвайки пътека, която само то успяваше да различи сред високите до кръста папрати. — Сега ще ми кажеш ли името си?
— Емрис.
Тя не каза нищо, но погледът й ми подсказа, че не ми вярва особено.
— А ти коя си? — попитах аз.
Тя спря под един бук, стар и разкривен, ала с гладка като на фиданка кора. Вдигна ръка към изящните клони и отвърна:
— Той ще ти каже.
Листата зашумоляха леко. Отначало не долових никакъв смисъл и въпросително погледнах към момичето.
Лека-полека обаче дочух някакъв ритъм. Ррррррррр-хи-ииии. Аааааааааа. Ррррррриии-ааааа. Ррррииииаааа…
— Казваш се Риа?
Тя отново закрачи напред, подминавайки ред напети борове с дълги иглички.
— Цялото ми име е Рианон, но не знам защо. Дърветата ме наричат Риа.
— Не знаеш защо ли? — любопитно попитах аз. — Родителите ти не ти ли казаха?
Тя прескочи едно мудно поточе. Сред тръстиките плаваше закръглена зеленоглава патица.
— Загубих семейството си като малка — съвсем малка. Като пиленце, паднало от гнездото, преди да се научи да лети — без да се обръща към мен, тя добави: — И като теб.
Заковах се на място и я сграбчих за лакътя, но веднага я пуснах — няколко обсипани с иглички клони веднага се приведоха заплашително към мен.
— Това защо го каза?
Тя ме погледна право в очите.
— Изглеждаш изгубен, това е.
Навлязохме още по-навътре в гората, без да си продумаме. Подминахме една лисица с огнена опашка, която разкъсваше прясно уловена яребица и дори не вдигна глава, за да ни погледне. Постепенно склонът премина в стръмен хълм, но Риа не забави ход, напротив. Стараех се да не изоставам, но ужасно се задъхах.
— Ти си като… Аталанта.
Риа позабави крачка и ме изгледа недоумяващо.
— Кой?
— Ата… ланта. Героиня… от гръцка… легенда. Бягала толкова… бързо, че никой не… не можел да я хване. Накрая я… примамили с няколко… златни ябълки.
— Хубава приказка, откъде я знаеш?
— От… все едно — изохках аз. — Обаче ми се ще… да имах някоя… златна ябълка.
Риа се усмихна, но не забави ход.
Изкачвахме се все по-нагоре, а от земята като гъби изникваха огромни обли камъни, изпъстрени с пукнатини и покрити с килим от розов и лилав мъх. Дърветата се разредиха и през балдахина от клони проникваше повече светлина. Около набъбналите корени и повалените дънери растяха папрати и цветя.
Риа спря да ме изчака под едно белокоро дърво и докато се мъчех да се добера до нея, вдигна длани към устата си и нададе странен зов. Миг по-късно от една хралупа се подадоха три бухалски личица, плоски и пернати, с огромни оранжеви очи, вторачени в нас. Избухаха два пъти в един глас и отново се скриха в дупката.
Риа ме погледна с усмивка и продължи нагоре по хълма. Накрая се изкачи до хребета и спря с ръце на кръста, наслаждавайки се на гледката. Още преди да я настигна, усетих нов аромат, апетитен и свеж. Когато най-сетне застанах до нея, разкрилата се гледка напълно спря дъха ми.
Заобленият връх на хълма бе целият покрит с преплетени разноцветни дървета с най-различни форми и размери, чиито натежали от плодове клони висяха почти до земята. А какви плодове само! Сред пеперудите и пчелите проблясваха яркооранжеви топки, изящни зелени сърпове и гъсти жълто-сини гроздове. Кръгли, квадратни, едри, дребни — нито бях виждал, нито бях мечтал за толкова плодове, но това не пресуши слюнката, изпълнила устата ми.
— Това е моята градина — обяви Риа.
Секунди по-късно поглъщахме каквито плодове ни попаднат пред очите. По брадичката, врата, дланите и лактите ми течеше сок, косата ми се напълни със семена, а по туниката ми полепнаха пъстри обелки. Отдалеч сигурно самият аз съм приличал на плодно дърво.