Оранжевите топки бяха невероятно вкусни, така че обелих и изядох колкото можах, преди да опитам нещо друго. Един от плодовете приличаше на урна и беше пълен със семена, така че го изплюх, отвратен. Риа се засмя, аз също. Опитах друг — кръгъл, с дупка в средата. Олекна ми — нямаше никакви семена, а вкусът му напомняше на подсладено мляко. После погълнах едната половина на сив яйцевиден плод. Бе почти безвкусен, но ме натъжи и аз закопнях за всичко онова, което липсваше в живота ми.
Щом видя, че съм го опитал, Риа ми посочи друг — бледолилав, със спираловидна форма. Отхапах и сякаш устата ми се наля с вкус на слънце, който отми болезнения копнеж.
Риа пък изяде огромно количество червени боровинки, които растяха по пет-шест на стъбло. Опитах една, но беше толкова сладка, че почти ми призля. Не посегнах към втора.
Изумен наблюдавах как Риа поглъща по десетина наведнъж.
— Как успяваш да изядеш толкова много?
Тя не ми обърна внимание и продължи.
Накрая се заситих, дори преядох. Седнах и се облегнах на един от най-дебелите дънери в градината. През листата и плодовете се лееше следобеден зрак, над хълма вееше лек бриз. Накрая Риа се насити на червените боровинки, седна под дървото рамо до рамо с мен и разтвори ръце, сякаш за да обхване изобилието от овошки.
— Всичко това — каза тя с благоговение, — от едно-единствено семе.
— Едно ли? — ококорих се аз. — Не говориш сериозно.
— О, да! Семето на дървото шомора ти дава не едно, а много дървета, не един, а стотици плодове. И макар че ражда много, е толкова рядко, че е станало легендарно. „Рядък като шомора“, както гласи старата поговорка. В цяла Друма има само едно.
Вдишах дълбоко от уханния въздух.
— Това не е моят дом, но бих останал с удоволствие, и то за дълго.
— Къде е домът ти тогава?
— Не зная — въздъхнах аз.
— Него ли търсиш?
— И него, и други неща.
Риа се загледа в ръкава си и усука между пръстите си едно лозово стъбълце.
— Домът не е ли там, където си ти?
— Не говориш сериозно — почти я подиграх аз. — Домът е там, откъдето идваш. Където живеят родителите ти, където се крие миналото ти.
— Да се крие? Какви ги говориш?
— Не си спомням миналото си.
Това я заинтригува, но въпросите й секнаха. Вместо това, посегна към поредната чепка боровинки, пъхна ги в устата си и изломоти:
— Може онова, което търсиш, да е по-близо, отколкото си мислиш.
— Съмнявам се — отвърнах аз и се протегнах. — Ще разгледам това място, но ако не науча нищо за миналото си, ще си построя нов сал и ще плавам докъдето е нужно. Досами хоризонта, ако трябва.
— Значи няма да се застоиш дълго тук.
— Вероятно не. А и какво е това „тук“? Това място има ли си име?
— Има си.
— И какво е то?
По лицето й премина сянка.
— Това място… този остров се нарича Финкайра.
15
Подскочих като жилнат с бич.
— Финкайра?!
Риа ме изгледа с интерес.
— Чувал ли си за нашия остров?
— Да, но никога не съм допускал, че може да е истински.
Тя сериозно въздъхна.
— Съвсем истински е.
„Явно е така“, помислих си аз. Като И Уидва. Като Олимп. Да можех да кажа на Брануен! Опитах се да си припомня думите й. „Земя на много чудеса. Нито част от Земята, нито от Небесата, а мост, който ги свързва.“ Бе споменала и ярките цветове. Знаех, че поне това е истина! Бе казала и друго… нещо за великани.
Докато седяхме рамо до рамо, потънали в мислите си, вечерният саван покри градината. С всеки изминал миг цветовете се превръщаха в сенки, а формите — в силуети.
Накрая Риа се размърда и отърка гръб в стъблото.
— Вече е нощ! Няма време да стигнем до дома ми.
Сънен след гощавката, аз се плъзнах надолу и се настаних на меката трева.
— И на по-лоши места съм спал.
— Виж — Риа посочи към небето, където през натежалите от плод клони блещукаха първите звезди. — Не ти ли се ще да можеше да летиш? Да се носиш сред звездите, да се слееш с вятъра? Искам криле. Истински криле!
— Аз също — отвърнах, търсейки Пегас.
Тя се обърна да ме погледне.
— Какво още искаш?
— Ами… книги.
— Наистина ли?
— Да! Много, много ми се ще да се заровя в цяла стая, пълна с книги, в които се разказва за всякакви народи и времена. Веднъж чух за една такава стая.
Тя ме наблюдава за миг и попита: