— От майка си ли?
Поех си дъх и го задържах.
— Не. От една жена, която искаше да вярвам, че ми е майка.
Риа сякаш се обърка, но не каза нищо.
— В тази стая — продължих аз, — ще има всякакви книги. Ще ме заобикалят, накъдето и да се обърна и ще имам чувството, че летя. Страниците ще ме отнасят където си пожелая.
Риа се засмя.
— Предпочитам истински криле! Особено в нощ като тази. Виждаш ли? — попита тя и надзърна между клоните. — Вече се вижда Гури Златокосата.
— Това съзвездие не съм го чувал. Къде е?
— Ето там.
Напрегнах втория си взор до краен предел, но виждах само една-единствена звезда, която скоро щеше да оформи част от крилото на Пегас.
— Не я виждам.
— Не виждаш ли една девойка?
— Не.
Тя взе ръката ми и я насочи нагоре.
— А сега?
— He. Виждам само една звезда, част от Пегас. И ето там — още една, пак от Пегас.
Риа ме изгледа объркано.
— Звезди? Съзвездия от звезди?
— Че от какво друго? — попитах аз, не по-малко объркан.
— Моите съзвездия не са от звезди, а от пространствата между тях. Тъмните, откритите места, където умът може да се рее за вечни времена.
От онзи миг нататък вече не можех да гледам на небето по същия начин, нито пък на момичето до себе си.
— Разкажи ми какво виждаш горе.
Риа отметна кафявите си къдрици и с напевен глас ми описа странните чудеса в небето на Финкайра. Как широката ивица звезди насред нощния небосвод всъщност е шев, който свързва двете половини на Времето — вечното начало и вечния край. Как най-дългите ленти мрак всъщност са реките на боговете, свързващи този свят с останалите. Как звездите всъщност са огромно колело, чието постоянно въртене превръща живота в смърт и смъртта в живот.
До късно рисувахме по небето и си разказвахме истории. Когато най-после се унесохме, спахме дълбоко, а когато топлите слънчеви лъчи ни събудиха, осъзнахме, че не искаме да си тръгнем. Не още.
Останахме на изобилния хълм още един ден и една нощ и пирувахме както с плодове, така и с разговори. Макар че се стараех да не разкривам най-съкровените си чувства, често си давах сметка, че Риа има обезпокояващата способност да отгатва мислите ми.
Седяхме под балдахин от плодове и закусвахме — аз с тръпчиви оранжеви топки, а тя със сладки червени боровинки. Накрая споделихме един от спираловидните плодове и Риа се обърна въпросително към мен.
— Жената, която е твърдяла, че ти е майка… опиши ми я.
Погледнах я изненадан.
— Висока, с яркосини…
— Не, не, не. Не ме интересува как е изглеждала. Каква беше?
Замислих се за миг.
— Беше добра с мен… по-добра, отколкото заслужавах, поне през повечето време. Пълна с вяра — в нейния Бог, в мен. И мълчалива. Много мълчалива, освен когато ми разказваше приказки. Знаеше повече, отколкото мога да си спомня.
Риа разгледа боровинката между палеца и показалеца си и я пъхна в уста.
— Сигурно е научила някои от тях в стаята, пълна с книги.
— Точно така.
— Дори да не ти е била истинска майка, ти чувстваше ли се… различно заради нея? Заради присъствието й? По-малко самотен? По-… сигурен?
Преглътнах буцата, застанала на гърлото ми.
— Мисля, че да. Защо ме разпитваш за нея?
Лицето й, което сякаш винаги бе на път да се разсмее, внезапно стана сериозно.
— Просто се чудех какво представлява една майка. Истинска майка.
Сведох поглед.
— Ще ми се да знаех.
Риа кимна и прокара ръка по един надвиснал клон, но сякаш гледаше през него, към някое много далечно място или време.
— Значи не помниш майка си? — обадих се аз.
— Бях съвсем малка, когато я загубих. Помня само усещания. Че съм в безопасност. На топло. Че съм… в нечии ръце. Дори не съм сигурна, че това са спомени, може би е просто копнеж.
— Ами баща ти? Имаш ли братя и сестри?
— Загубих ги. Всичките — отвърна тя и разпери ръце към клоните над нас. — Само че открих Друма. Сега това е семейството ми. Може да нямам истинска майка, но си имам някого, който ме закриля и прегръща. Тя ми е почти като майка.
— Кой?
Риа се усмихна.
— Едно дърво. Казва се Арбаса.
Представих си я сред клоните на голямо дърво и също се усмихнах.
След това отново се сетих за Брануен, моята почти-майка, и странна топлина изпълни гърдите ми. Беше ми тъй далечна, но и тъй близка понякога. Замислих се за разказите й, за лечителството й, за скръбните й очи. Щеше ми се да бе споделила повече — за своите трудности, за тайнственото ми минало. Надявах се отново да я видя някой ден, макар да знаех, че е невъзможно. Несигурно се помолих на Бога, пред когото тя често коленичеше и пожелах да я дари с покоя, за който тъй силно копнееше.