Ненадейно остър писък разцепи въздуха над главата ми. Вдигнах глава и сред клоните зърнах един мой стар познайник.
— Не мога да повярвам.
— Мерлин — отбеляза Риа. — Мъжки, съвсем млад. Виж, крилото му е ранено. Липсват няколко пера.
Тя наклони глава, както правят ястребите, и рязко изсвири. Птицата също наклони глава и й отвърна, но по-гърлено и многословно.
Риа повдигна гъстите си вежди и се обърна към мен.
— Каза, при това не много учтиво, че преди известно време си му спасил живота.
— Каза ти го?
— Не е ли вярно?
— Вярно е. Позакърпих го след една схватка. Но ти как се научи да разговаряш с птиците?
Риа сви рамене, сякаш отговорът беше очевиден.
— Не е по-трудно от говоренето с дърветата — отговори тя и тъжно добави: — Поне с тези, които още са будни. Кажи, с кого се би мерлинът?
— Не можах да повярвам колко е дързък. Или пък глупав! Сби се с два огромни плъха, всеки три пъти по-голям от него.
— Огромни плъхове? — повтори Риа и цяла се вцепени. — Къде? В Друма?
Поклатих глава.
— Не, на самата й граница. До едно поточе, което извира от нея.
Риа сериозно погледна мерлина, който настървено кълвеше един спираловиден плод.
— Плъхове-убийци от нашата страна на реката — промълви тя, клатейки глава. — Забранено им е да влизат в Друма, за пръв път се доближават толкова. Твоят приятел може да няма обноски, но с право ги е нападнал.
— Просто обича да се бие, мен ако питаш. Като нищо може да нападне мен или теб. Не ми е никакъв приятел.
Сякаш за да възрази, ястребът политна от клона и кацна на лявото ми рамо.
— Той явно не мисли така — засмя се тя и отправи замислен поглед към птицата. — Знаеш ли, може да не идва при теб случайно. Сигурно си има причина.
Направих кисела физиономия.
— Единствената причина е лошият късмет, който ме следва навсякъде.
— Не знам. He ми прилича на лоша поличба.
Тя изсвири приятелски и протегна ръка към мерлина, но той изкряска и замахна с нокът. Риа бързо се дръпна, но той вече бе раздрал ръката й.
— Ох! — намръщи се тя, изсмука кръвта от раната и рязко изсвири, мъмрейки ястреба. Той й отвърна със същото.
— Престани! — излаях аз и се опитах да го пропъдя от рамото си, но ноктите му се вкопчиха още по-здраво, пробивайки и туниката, и кожата ми.
— Искам да го държиш далеч от мен — заяви Риа. — Тази птица е голяма беля.
— Нали ти казах?
— Не бъди самодоволен — сряза ме тя и стана да си върви. — Просто ни отърви от него.
Последвах я заедно с нежелания си спътник.
— Няма ли да ми помогнеш някак?
— Той е твой приятел — отвърна тя и закрачи надолу по хълма.
Отново се опитах да пропъдя птицата, но тя отказа да помръдне. Вторачи се в мен и гневно изсвири, сякаш заплашваше да ми откъсне ухото, ако не й съдействам.
Изръмжах раздразнено и хукнах след Риа, която тъкмо потъваше в гората. Здраво вкопчена в рамото ми, птицата пляскаше с криле. Когато най-сетне настигнах момичето, то седеше на ниска четвъртита скала и ближеше раната си.
— Едва ли можеш да ми излекуваш ръката, както си излекувал крилото на приятеля си.
— Не ми е приятел! — Опитах се да изтръскам мерлина, но той не помръдна, хладно вторачен в мен. — Не виждаш ли? По-скоро ми е господар, а аз съм му роб — заявих аз и хвърлих изпепеляващ поглед на птицата. — Не мога да го накарам да се махне.
В погледа на Риа се прокрадна симпатия.
— Извинявай. Просто ръката тъй ме боли…
— Дай да видя.
Разгледах раната, която още кървеше. Бързо бръкнах в торбичката си и я поръсих със стритите на прах билки. От един храст откъснах голям лист и покрих дълбоката драскотина, като се стараех да събера разкъсаната кожа, както правеше Брануен. После я превързах с клонче от лозовия ръкав на Риа.
Тя вдигна ръка с благодарност.
— Къде се научи на това?
— От Брануен. Жената, която ми разказваше легенди. Знаеше много за тези неща — обясних аз и затворих торбичката. — Само че умееше да лекува само физически рани.
Риа кимна.
— Сърдечните зарастват много по-трудно.
— Къде отиваш сега?
— Вкъщи, надявам се да дойдеш — отвърна тя и махна с ръка към ястреба, който заплашително вдигна закривен нокът. — Дори с твоя… ъ-ъ, придружител.
— Много великодушно — мрачно отвърнах аз. Въпреки досадната птица, желанието ми да науча повече за това място и за самата Риа не отслабваше. — С удоволствие ще дойда, но няма да остана дълго.