— Добре, но като си заминеш, вземи тази птица със себе си.
— Имам ли избор?
С тези думи влязохме в гората. През цялата сутрин и по-голямата част от следобеда следвахме диря, видима само за Риа. Заобикаляхме хълмове, прескачахме потоци и газихме из блата, покрити с воал от жужащи насекоми.
На половината път през едно от тресавищата Риа ми посочи мъртво дърво, сякаш боядисано в яркочервено. Плесна с ръце и миг по-късно от клоните се вдигна ален облак. Пеперуди — стотици, хиляди пеперуди — литнаха във въздуха и дървото остана голо като скелет.
Наблюдавах пътя им и се дивях на крилете им, тъй ярки и блестящи, че се запитах дали не са инкрустирани със скъпоценни късчета от самото слънце. Внезапно започнах да се надявам, че вторият ми взор ще продължи да се подобрява. Щом успявах да зърна тази експлозия от цветове без очи, може би някой ден щях да виждам целия свят така, както преди пожара.
Продължихме през поляни от високи до кръста папрати, под ревящи водопади, край повалени дървета, чиито стволове и клони лека-полека се превръщаха в пръст. Само от време на време спирахме, за да наберем горски плодове или да пийнем вода, но и тези мигове стигаха, за да зърнем опашката на някое зверче, да доловим сладкия аромат на някое цвете, или да чуем многогласието на някой поток.
Стараех се да не изоставам от Риа, но бързият й ход и слабото ми зрение ме оставиха без дъх, с ожулени пищяли. Птицата си остана вкопчена в рамото ми и започнах да подозирам, че никога няма да се изтръгна от ноктите й.
Когато късният следобед заплете бляскави пръсти в короните на дърветата, Риа рязко спря. Запъхтян я догоних — гледаше нагоре, към ствола на една липа, обвит с бодлив венец, искрящ като злато.
— Какво е това? — удивено попитах аз.
Риа ми се усмихна.
— Имел, златна клонка. Виж как улавя слънчевата светлина! Разказват, че който носи наметало от имел, може да открие тайния път до Отвъдното и света на духовете.
— Прекрасен е.
Тя кимна.
— Най-красивата гледка в гората, след дългоопашатата птица алеа.
Разгледах бляскавия венец.
— Изглежда толкова различен от другите растения.
— И е! Не е нито цвете, нито дърво, а малко и от двете. Нещо помежду.
„Нещо помежду“, повторих си наум. Със същите думи Брануен бе описала онези специални места, като гръцкия Олимп, където смъртни и безсмъртни можеха да живеят заедно… и онези необичайни вещества като мъглата, където въздухът и водата се сливаха, за да оформят нещо, което прилича и на двете, но и на нито едно от тях. Нещо помежду.
— Да тръгваме — повика ме Риа. — Ще трябва да вървим по-бързо, ако искаме да стигнем преди мръкване.
Продължихме през извисяващите се дървета. С падането на мрака виждах все по-слабо, а ожулванията и драскотините ми ставаха все по-сериозни. Риа постоянно ме подканяше, но в смрачаващата се гора губех скорост. Все по-често се препъвах в камъни и корени, а паднех ли, мерлинът здраво се вкопчваше и пищеше тъй гневно, че ухото ме болеше колкото рамото. Преходът се превърна в изтезание.
В един момент не прецених разстоянието до един клон и той ме убоде право в окото. Изревах от болка, но Риа бе далеч пред мен и не чу. Докато се опитвах да си върна равновесието, стъпих в бърлогата на някакво животно и си изкълчих глезена.
Стоварих се върху един повален дънер. Окото ми пареше, а глезенът ми пулсираше от болка. Наведох глава между коленете си, готов да изчакам зората, ако се наложи.
За моя изненада мерлинът най-сетне излетя от рамото ми. Хвърли се върху една мишка, прекърши й врата, вдигна я и кацна на дънера до мен. Дожаля ми за животинката, ала с облекчение разтрих схванатото си рамо. Облекчението ми обаче не трая дълго. Сигурен бях, че птицата, която не ме изпускаше от поглед, дори докато се хранеше, скоро отново ще заеме мястото си. Защо от всички места в гората трябваше да си избере точно клетото ми рамо?
— Емрис!
— Тук съм — унило отвърнах аз. Дори гласът на Риа не можа да ме ободри — никак не ми се щеше да й кажа, че не виждам достатъчно, за да продължа.
Изпукаха съчки и тя изникна от мрака пред мен. Внезапно осъзнах, че не е сама. До нея стоеше дребна фигура, слаба като вейка, чието издължено лице оставаше в сянка. Не бях сигурен, но ми се стори, че излъчва силен аромат, сладък като ябълков цвят през пролетта.
Станах да ги посрещна. Глезенът ми беше малко по-добре, но още се клатушках. С всяка минута зрението ми отслабваше.
Риа посочи създанието до себе си.
— Това е Куен, най-старата ми приятелка. Грижеше за мен, когато бях малка.