— Тъй малка, че не можешшше нито да говоришшш, нито да ссе хранишшш — отвърна Куен с глас като шепот на вятъра сред сухата трева. После тъжно добави: — Тогава бе толкова млада, колкото сссъм ссстара аз сссега. — Тя вдигна тънката си възлеста ръка и посочи към мен.
— А това кой е?
В този момент въздухът се раздра от писък, разнесе се плясък на криле, а Куен изпищя. Риа махна с ръка и дръпна приятелката си към себе си. Острите нокти пак се забиха в лявото ми рамо и аз също извиках.
— Аххх! — изхриптя Куен и свирепо се втренчи в мерлина. — Това нешшщо ме нападна!
Риа гневно изсвири нещо на птицата, но тя само наклони глава, без да благоволи да отвърне.
— Тази птица е такава беля! — каза Риа. — Беля и нищо друго!
Кимнах мрачно.
— Само да знаех как да се отърва от нея!
— Пронижи я — подкани ме Куен, без да се доближава. — Оссскуби й перата!
Мерлинът накокошини заострените си криле и тя замлъкна.
Риа замислено се почеса по брадичката.
— Този ястреб е като сянка, която не те оставя.
— Повече ми прилича на проклятие — измърморих аз.
— Изслушай ме — продължи Риа. — Не мислиш ли, че има шанс, пък дори и малък, да го опитомиш?
— Ти луда ли си?
— Сериозно говоря!
— И защо ми е да го опитомявам?
— Защото ако го опознаеш поне малко, може да разбереш какво иска и да намериш начин да се освободиш от него.
— Глупосссти — подигра й се Куен.
Мракът се сгъстяваше, а аз се чувствах все по-обезверен.
— Няма да се получи.
— По-добра идея ли имаш?
Поклатих глава.
— Е, ако ще го опитомявам, макар че дракон сигурно би се поддал по-лесно, първо трябва да му измисля име.
— Точно така — съгласи се Риа. — Няма да е лесно, трябва ти нещо подходящо.
— Напротив, лесно е — изпухтях аз. — Ти току-що го изрече. Беля. Беля и нищо друго.
— Добре. Започвай да го обучаваш.
Обезсърчен, аз се обърнах към силуета на рамото си.
— Хайде тогава — рече Риа и пое ръката на Куен. — Къщата ми е само на стотина крачки оттук.
Това ме поразведри.
— Наистина ли?
— Да. Добре сте дошли, стига птицата да не направи някоя…
— Беля — довърши Куен.
16
Риа ни изведе на една поляна и внезапно нощното небе светна. Когато плетеницата от клони се разреди съвсем, аз се запитах дали не се е пръснало някое небесно светило, но ненадейно осъзнах, че светлината не идва от звезда — нито дори от небето.
Идваше от дома на Риа. В средата на поляната се издигаше огромен дъб, по-могъщ от всеки друг, който бях виждал. Мощните му клони се разклоняваха нагоре и напред, а стволът му бе тъй дебел, че сякаш принадлежеше на няколко дървета, слети в едно. Като гигантски факел сияеше къща, чиито подпори и стени следваха виещите се клони. Заливаха я водопади от листа, тъй че светлината от прозорците й се процеждаше през няколко зелени завеси.
— Арбаса — обяви Риа и вдигна високо ръце.
Клоните над нея потрепнаха в отговор — съвсем леко, колкото да поръсят лицето й с нежен полъх роса.
Риа тръгна към основата на дървото, а в гърдите ми отново се разля топлина. Обувките й, явно ушити от гъвкава кора, прилепваха към стъпалата й като втора кожа. Тя ги свали и пристъпи сред няколко корена, преплетени като голяма купа, промълви нещо с шепнещ глас и те се сключиха около глезените й. Двете с дървото стояха вкоренени като едно-единствено вълшебно създание. Риа разпери ръце и прегърна ствола, макар че обхвана съвсем малка част от него. Един от огромните клони се разтвори като стрък папрат и на свой ред я обгърна.
След няколко мига се отдръпна, корените отново се разделиха. Дънерът със скърцане се нагъна, пропука се и се разтвори като врата. Риа се наведе и влезе, а Куен сковано я последва.
— Ела! — извика Риа и ми махна да се доближа, но щом пристъпих, дъбът потрепери и обрамченият от кора вход започна да се затваря. Риа извика нещо със заповеден глас, но дървото бе неумолимо. Аз също извиках, а Беля нервно разпери криле. Въпреки протестите на Риа, Арбаса се затвори.
Стоях безпомощен отвън. Не знаех нито какво значи това, нито какво да направя, но едно беше ясно — бях отхвърлен, без съмнение заради пакостливата птица, кацнала на рамото ми.
Внезапно дънерът отново се разтвори. Зачервена от викане, Риа ми направи знак да вляза. Хвърлих подозрителен поглед на неспокойния ястреб и влязох в тъмната хралупа.
Риа не продума, само се обърна и се заизкачва по спираловидното стълбище във вътрешността на дънера. Тръгнах след нея с надеждата, че Беля няма да се прояви.