Цялото стълбище миришеше на горска ливада след дъжд, а стъпалата изникваха направо от дънера. С височината изсветляваха, разкривайки изящно издълбани знаци, които пълзяха навсякъде по вътрешните стени. Хиляди редове и милиони гъсто изписани букви, прекрасни и напълно неразбираеми. Щеше ми се да можех да ги разчета.
Накрая стигнахме до открита площадка. Риа отмести една листна завеса и влезе в дома си. Последвах я, а Беля гневно раздра листата, докоснали перата му.
Стоях върху под от плътно оплетени клони, здрав, ала неравен. В огнището насред стаята танцуваха пламъци, тъй ярки, че се зачудих какво гори в него. Покрай нас се виеха огромни клони, макар и не тъй здраво преплетени, и от всички страни ни гледаха прозорци.
Всяка мебел в тази едностайна къща изникваше от клоните тъй естествено, както те изникваха от дънера. Ниска маса до огнището, чифт прости столове, шкаф с прибори от дялано дърво и пчелен восък — всичко това бе от живи, плавно превити вейки. До шкафа с прибори Куен разбъркваше нещо.
Пристъпих по-близо до Риа.
— Какво стана долу?
Тя предпазливо погледна първо мен, после птицата на рамото ми.
— Приятелката ми Арбаса не искаше да те пусне.
— Това го разбрах.
— Би го направила само по една причина — за да не допусне вкъщи някой, който може да ми навреди.
Заля ме нова вълна от неприязън към Беля. Присъствието му почти ми бе попречило да вляза в дома на Риа. Ами ако ми попречеше да открия миналото си, истинското си аз?
— Ще ми се изобщо да не бях попадал на тая проклета птица!
Риа се намръщи.
— Да, знам — кимна тя и махна на приведената до шкафа Куен. — Хайде да вечеряме.
Куен сипа нещо като мед върху ястието, което приготвяше — фунии от листа, пълни с червеникаво-кафяви ядки с апетитен аромат. После понесе подноса към масата и хвърли гневен поглед към Беля.
— За тоя сссвиреп звяр вечеря нямам.
За пръв път осъзнах, че Куен е по-скоро дърво, отколкото човек. Кожата й, напукана и чвореста, бе досущ като кора, подобните й на корени стъпала бяха боси, а сплъстената й кафява коса приличаше на кълбо от лози. Не носеше украшения, с изключение на сребърните пръстени на най-малкия от дванадесетте си възлести пръста. Под бялата роба тялото й се движеше като люшкащо се дърво, но сигурно бе много стара, защото гърбът й бе превит като натежал от сняг дънер, а вратът, ръцете и краката й изглеждаха изкривени и крехки. Въпреки това около нея се носеше уханието на ябълков цвят, а хлътналите й кафяви очи с формата на издължени капки смола искряха по-ярко и от огъня.
Странейки от мен и особено от спътника ми, тя остави подноса, но не улучи и преобърна една дъбова гарафа за вода.
— Проклети да ссса ссстарите ми ръце! — Куен грабна гарафата и я отнесе при шкафа. Напълни я отново и замърмори: — Проклятието на времето, проклятието на времето…
Докато вървеше към масата, все така кълнеше под нос. Риа седна на единия стол и ми посочи другия. Взе едно от листата и го потопи в съда с мед на подноса.
— Медът никога не ми стига — виновно ми се усмихна тя.
Ухилих се, посочих с брадичка към Куен и прошепнах:
— Тя не е… същество като теб и мен, нали?
Риа ме изгледа любопитно.
— Същество със сигурност е, но не като теб и мен. Тя е последният от дървесниците, полухора, полудървета. Срещали са се често във Финкайра по времето на великаните, но вече ги няма. Останала е само Куен.
Риа пъхна натежалата от мед храна в устата си и посегна към гарафата с вода. След няколко глътки ми я подаде. Вече бях опитал листата — толкова лепнеха, че едва ги дъвчех, затова с благодарност я приех.
Докато я връщах на масата, забелязах, че колкото и да бяха ярки, пламъците не отделяха нито топлина, нито дим. Внезапно осъзнах, че този огън всъщност не е огън. Сред купчината обли речни камъни в огнището пълзяха хиляди светулки, блещукащи със собствена светлина. Явно камъните бяха техен дом — те неспирно пъплеха по тях като пчели из кошер. Поотделно всяка светулка грееше съвсем слабо, но заедно с лекота озаряваха цялата къща.
Накрая успях да преглътна лепкавата хапка, а Беля се раздвижи на рамото ми и заби още по-здраво острите си нокти. Погледнах го и гневно извиках:
— Защо ме наказваш така?! Махай се от рамото ми, ти казвам! Махай се! — Беля само ме гледаше немигащо. — Как да го опитомя? Дори Галатор не би успял!
Застанала до един от процепите в стената, Куен се вцепени.
Инстинктивно докоснах туниката там, където висеше медальонът, осъзнах какво съм сторил и се опитах да прикрия движението. Разтърках рамо и небрежно се обърнах към Риа.