— Представи си да намериш нещо вълшебно като Галатор! Ако се случи на мен, няма да го похабя по тази птица, а ще излекувам схванатото си тяло.
Тя закима съчувствено.
— Къде те боли?
— Най-вече краката. И между плешките, но тая болка е с мен, откакто се помня.
Риа повдигна вежди, но не продума. Почувствах, че знае повече, отколкото ми казва. Тя посегна под масата и извади две сребристи одеялца от най-финия лен, който бях виждал. Разстла едното върху краката си и ми подаде другото.
— Наспи се, ще ти помогне.
Вдигнах блещукащата завивка срещу светлината.
— Каква е тази тъкан?
— Коприна, изтъкана от молци.
— Молци ли? Шегуваш се.
Тя се усмихна.
— Колкото е лека, толкова е и топла. Опитай.
Куен се доближи, като се пазеше от ястреба.
— Иссскаш ли да ти попея?
— Моля те — отвърна Риа. — Напомня ми колко често ми пееше, когато бях малка.
Куен кимна, а издължените й очи останаха безизразни.
— Ще ти изпея песссента, ссс която те приссспивах.
Тя прокара ръка над светулките и светлината им отслабна. Като дърво, изправено срещу вятъра, Куен издаде тих вибриращ звук, който се усилваше и заглъхваше в успокояващ ритъм. Почти като глас, ала не съвсем, безсловесният звук се виеше около нас, изкушавайки ни да се успокоим, да се отпуснем. Завих се до раменете с одеялото и се облегнах на стола с натежали клепки. Риа вече спеше, дори главата на Беля клюмаше на гърдите му. Докато наблюдавах плавните движения на Куен, не след дълго и аз задрямах.
Сънувах, че лежа сам в гората, дълбоко заспал. Обграждаха ме високи дървета и се поклащаха на вятъра. Отнякъде в устата ми капеше мед. След това ненадейно изникнаха врагове. Не ги виждах, ала ги усещах, криеха се в дърветата — или пък бяха те самите! Най-лошото беше, че колкото и да се опитвах, не успявах да се събудя, за да се защитя. Едно от тънките разкривени дървета до мен бавно се наведе и плъзна клон в туниката ми. „Галатор. Иска Галатор.“ С върховно усилие успях да се събудя.
Все още седях на стола до мъждивото огнище, а коприненото одеяло се диплеше по земята. Посегнах към Галатор и за голямо свое облекчение го напипах под туниката си. Заслушах се в пресекливия брътвеж на птиците отвън, който подсказваше, че изгревът ще настъпи след около час. Риа спеше, свита на кравай в стола си, а Куен хъркаше на пода до шкафа. Беля стоеше на рамото ми с широко отворени очи.
Запитах се спи ли някога Арбаса. Дали наблюдаваше ястреба дори сега, докато ни държеше в обятията си? Прииска ми се да попитам огромното дърво дали Финкайра пази отговорите на въпросите ми. Не трябваше ли да напусна Друма, за да опозная целия остров? Или бе най-добре да си построя нов сал и да отплавам?
Въздъхнах, защото в този ранен час отново бях осъзнал колко малко зная всъщност.
17
Внезапно Риа изпищя и скочи. После приседна вдървено в стола си, без да мърда, без да диша. Дори златната зора, която се лееше върху лозовата й премяна през процепите в стените, не можеше да скрие ужаса по лицето й.
— Какво ти е? — скочих аз, а ококорените й очи надзърнаха в моите.
— Всичко.
— Какво значи това?
Тя тръсна гората от къдри на главата си.
— Беше сън. Толкова истински, сякаш наистина… — тя спря и дълбоко си пое дъх. — Уплаших се.
Докато я наблюдавах, си спомних своя сън. Слабата фигура на Куен също се доближи.
— Какъв сссън?
Риа се обърна към нея.
— Всяка нощ сънувам Друма. Всяка нощ.
— Е? Аз ссссъщо.
— Винаги е спокойно, безопасно. Винаги се чувствам… като у дома си. Дори когато се тревожа за неприятностите другаде из Финкайра, а те ме занимават все по-често, сънищата за Друма винаги ми носят покой.
Куен закърши възлестите си пръсти.
— Сссега не ми изглеждашшш ссспокойна.
— Не съм! — очите на Риа отново се изпълниха с ужас. — Снощи сънувах как Друма кърви! Дърветата, папратите, животните, скалите — всичко кървеше до смърт! Какво ли не опитах, но не успях да го спра. Гората умираше! Небето потъмня, всичко имаше цвят на изсъхнала кръв. На…
— Ръжда — довърших аз. — Както от другата страна на реката.
Тя кимна мрачно, стана и отиде до източната стена, където лавандуловите и розовите лъчи вече приемаха златист оттенък. Опря ръце на процепа пред себе си и впери поглед в зората.
— От месеци се опитвам да повярвам, че болестта от другата страна на Несекващата река никога няма да достигне Друма. Че ще загинат само Покварените земи, а не цяла Финкайра.