— Толкова е ссстрашно — додаде Куен. — През всссичките ми години, а те вече ссса тъй много, никога не сссъм усссещала такава опасссност в Друма. Никога! Ако ще оцелеем, ни трябват нови сссили, всссе едно какъв е източникът.
Последните й думи прозвучаха злокобно, но не бях сигурен защо.
Риа смръщи вежди.
— И това сънувах — тя направи замислена пауза. — В гората дойде странник. Не познаваше никого и нищо. Имаше някаква сила… — тя млъкна и рязко се обърна към мен. — И той, само той можеше да спаси Друма.
Пребледнях.
— Аз ли?!
— Не съм сигурна. Събудих се, преди да видя лицето му.
— Аз не съм вашият спасител. Това е сигурно.
Тя доближи лице до моето, но не продума. Беля впи нокти в рамото ми. Обърнах се от Риа към Куен и обратно към Риа.
— Грешите! Много грешите! Навремето имах… Но вече не мога, нищо не мога да сторя! Дори да можех, трябва да следвам своя път — довърших аз и тръснах лявата си ръка. — Въпреки тая птица.
— Сссвоя път ли? — попита Куен. — Значи не те е грижа за другите?
— Не съм казал това.
— Каза го — остро ме изгледа Риа. — Твоята цел те вълнува повече, отколкото Друма.
— Така погледнато, да — признах аз и бузите ми пламнаха. — Не разбирате ли? Трябва да открия миналото си! Не искам да се замесвам, само това ми липсва. Не може да ме молиш да се откажа от търсенето си само защото си сънувала кошмар!
Тя сурово ме изгледа.
— И докъде щеше да стигнеш, ако Друма не ти беше помогнала?
— Докъдето трябва. Сам стигнах дотук, нали?
— Звучиш като бебе, което твърди, че само се е нахранило.
— Не съм бебе!
Риа рязко си пое дъх.
— Чуй ме. В тази гора аз съм единствената от своя вид. Тук няма други жени, мъже или деца, освен онези, които се промъкват понякога, също като теб. Нима допускаш дори за миг, че живея сама? Че щях да оцелея без другите — Арбаса, Куен, птицата алеа, чиято прелест винаги ще помня, дори да не я зърна никога повече? Ако Друма е в беда, всички са в беда. Аз също.
Тя умолително разпери ръце към мен.
— Моля те! Ще ни помогнеш ли?
Извърнах поглед.
— Няма да ни помогне — с омерзение рече Куен, а Риа отиде до стълбището.
— Ела. Искам да видиш какво още ще загине, ако загине Друма.
Тя се спусна по ствола на Арбаса и аз я последвах, но с нежелание. Не ме напускаше чувството, че моето приключение трябва да ме отведе другаде, до други места из Финкайра, навярно дори отвъд самия остров, но със сигурност далеч от Друма. Дори да останех, как да помогна на Риа, без да се изкуша да използвам силите, от които се бях отрекъл? Поклатих глава, сигурен, че крехкото ни приятелство вече е загубено.
Хвърлих поглед към Куен. Не показваше никаква емоция, но зорко наблюдаваше Беля, очевидно доволна да се сбогува със сприхавата птица. Сякаш за да й отвърне, мерлинът вдигна ноктестия си крак и свирепо замахна към нея.
Докато се спусках по стълбите, долових познатия влажен аромат. Дълбоко се съмнявах, че някога отново ще се върна в това великолепно дърво. Спрях се, за да разгледам странното писмо по стените на Арбаса.
Стигнала до основата, Риа ме повика.
— Да вървим!
— Нека само да огледам тези знаци за последен път.
Долових объркването й дори на оскъдната светлина в ствола.
— Знаци ли? Какви знаци?
— На стената, не ги ли виждаш?
Тя се изкачи обратно при мен, проследи накъде соча и се взря, но объркването й не се разсея. Сякаш не виждаше нищо.
— Можеш ли да ги разчетеш?
— Не.
— Но ги виждаш?
— Да.
Тя внимателно ме огледа.
— Има нещо различно в зрението ти, нали?
Кимнах.
— Виждаш без очи.
Отново кимнах.
— И то нещо, което аз с очи не мога — прехапа устни Риа. — Сега те чувствам още по-чужд, отколкото когато се запознахме.
— Може би е по-добре да си остана такъв.
Беля нервно размаха криле.
— Тук не му харесва — забеляза тя, поемайки обратно надолу. Последвах я.
— Сигурно знае какво си мисли Арбаса за него — кимнах аз и след миг добавих: — Да не говорим какво си мисля аз.
Вратата изскърца и се отвори. Пристъпихме сред сутрешната светлина, пречупена през разлистените клони над главите ни, а зад нас Арбаса се затвори.
Риа хвърли поглед към короната на дъба и бързо навлезе в гората. Стъпките ми нарушиха равновесието на ястреба и той отново впи нокти в рамото ми.
Не след дълго стигнахме до голям бук с набръчкана от старост кора.
— Ела — повика ме тя. — Искам да ти покажа нещо.