Приближих, а тя постави длан върху ствола.
— Никое дърво не е по-словоохотливо от бука, особено ако е старейшина. Слушай.
Загледана в клоните, тя бавно им зашушна нещо. Те веднага се разлюляха и й отвърнаха с лек шепот. Риа променяше ритъма, тона и силата на гласа си, а дървото отговаряше в тон. Скоро потънаха в оживен разговор.
След известно време Риа се обърна към мен и отново заговори на нашия език.
— Сега опитай ти.
— Аз ли?
— Ти. Първо сложи ръка на дънера.
Подчиних се, изпълнен със съмнения.
— Преди да кажеш нещо, слушай.
— Вече чух клоните.
— Не с ушите си. Слушай с ръка.
Притиснах длан към ствола, а пръстите ми заопипваха хладната нагъната кора. В следващия миг по върховете им премина смътен трепет, продължи към дланта ми и накрая обхвана цялата ми ръка. Почти усещах деликатния ритъм на въздуха и земята, които се вливаха в дървото — ритъм, в който се сливаха мощта на океанска вълна и нежният дъх на спящо дете.
Без да се замислям, започнах да шушна като Риа. За моя изненада, клоните се отзоваха и се залюляха изящно над мен. Шепот раздвижи въздуха. Почти се усмихнах, осъзнал, че макар да не разбирах думите му, дървото наистина ми говори.
— Искам някой ден да науча този език — казах аз, както на Риа, така и на стария бук.
— Няма да ти е от полза, ако Друма загине. Само тук дърветата на Финкайра все още са достатъчно будни, за да говорят.
Приведох рамене.
— Какво бих могъл да сторя? Вече ти казах, че не съм човекът от съня ти.
— Забрави за съня ми! У теб има нещо изключително, нещо… специално.
Думите й ме поласкаха. И да не вярвах в тях, доверието й ме трогна. Сякаш за пръв път от цяла вечност си спомних как седя на тревата, съсредоточен в цветето и се опитвам да накарам венчелистчетата му да се разтворят. После си спомних къде ме отведе този път и потреперих.
— Едно време в мен наистина имаше нещо специално, но вече го няма.
Сиво-сините й очи се взряха по-дълбоко в моите.
— Каквото и да е то, в този миг е с теб.
— Имам само себе си и моето търсене, а то сигурно ще ме отведе далеч оттук.
Непреклонна, тя тръсна глава.
— Това не е всичко, което имаш.
Ненадейно осъзнах за какво говори. Галатор! В края на краищата не искаше мен, а амулета на шията ми, чиято сила все още не познавах. Нямаше значение как е разбрала, че го нося. Важното беше, че някак си знаеше. Колко глупав съм бил дори за миг да допусна, че е видяла нещо специално в мен! В мен самия, а не в медальона ми.
— Ти всъщност не искаш мен — изръмжах аз.
Тя се обърка.
— Така ли мислиш?
Преди да отвърна, ноктите на Беля се впиха в рамото ми и аз трепнах от болка. Едва се сдържах да не замахна към него, но се боях, че ще ме нападне толкова свирепо, колкото плъха-убиец край потока. Можех само да понеса болката, отчаян, че е избрал да кацне точно на моето рамо. Защо? Какво искаше всъщност? Нямах никаква представа.
— Виж! — извика Риа и посочи ярък червено-лилав проблясък, който тъкмо изчезваше сред дърветата. — Птицата алеа!
Хукна след нея, спря се и отново ме погледна.
— Ела! Да се приближим. Алеа носи късмет, не съм я виждала от години.
С тези думи тя се втурна след птицата. В същия миг вятърът повя през дърветата и клоните им шумно затракаха. И да казваха нещо, Риа не им обърна внимание. Спуснах се след нея.
Преследвахме птицата през паднали вейки и обсипани с иглички папрати. Доближахме ли се достатъчно, за да я разгледаме, тя отлиташе сред вихър от ярки цветове, като ни показваше края на перестата си опашка, за да ни изкуши да продължим. Накрая се настани на ниския клон на едно изсъхнало дърво. Вероятно бе избрала него, защото всички живи клони край нея бясно се люлееха. За пръв път наоколо нямаше листа, които да скрият перата й. Запъхтяни, с Риа замръзнахме по местата си, втренчени в лилавия гребен на главата й и в искрящоалената й опашка.
Риа едва сдържаше вълнението си.
— Да видим колко можем да се доближим — прошепна тя и се промъкна напред, прекрачвайки един паднал клон.
Внезапно Беля рязко изсвири. Болката в ухото ме накара да се свия, а ястребът изхвърча напред. Сърцето ми прескочи — насочваше се право към прелестната птица.
— Не! — извиках аз, докато Риа бясно ръкомахаше.
— Спри! Спри!
Мерлинът не ни обърна внимание и се стрелна към жертвата си с яростен крясък. Птицата алеа не очакваше това и изписка от болка, когато Беля заби нокти дълбоко в меката й шия и закълва очите й, но отвърна с неподозирана свирепост. Изпод тях клонът се строши и двете птици паднаха на земята сред порой от пера.