Риа хукна напред, а аз — след нея. Щом стигнахме, и двамата се вцепенихме.
На кафявата шума пред нас стоеше Беля, впил окървавени нокти в неподвижната си жертва. Забелязах, че птицата алеа има само един крак. Другият навярно бе откъснат в схватката. От вида на смачканите пера и ярките криле, които никога вече нямаше да полетят, ми прилоша.
След това птицата започна да се променя пред очите ни. Също като змия, тя се изхлузи от старата си кожа.
Под нея се показа друга — крехка, почти прозрачна, набраздена там, където преди бяха перата. Крилете се изпариха, а перестата опашка се превърна в извито тяло, покрито с червени люспи. Главата се удължи, а в огромните челюсти изникнаха нащърбени зъби, които лесно можеха да отхапят човешка ръка. Единствено очите, червени като матовите люспи, останаха същите. Влечугото лежеше мъртво, а тънката кожа на предишното му тяло се валяше до него.
Хванах Риа за лакътя.
— Какво значи това?
Бяла като платно, тя бавно се обърна към мен.
— Значи, че ястребът ти ни спаси живота.
— Какво е това… нещо?
— Това е… беше дух-двойник. Може да се превърне във всичко, така че е особено опасен.
— Тези челюсти ми се виждат достатъчно опасни.
Риа мрачно побутна с пръчка захвърлената кожа.
— Както казах, духът-двойник може да се превърне в каквото си поиска, но нещо винаги го издава, ако се вгледаш.
— Птицата имаше само един крак.
Риа вдигна ръка към шепнещите клони наоколо.
— Дърветата се опитаха да ме предупредят, но аз не се вслушах. Дух-двойник в Друма! Това никога не се е случвало. О, Емрис… сънят се сбъдва пред очите ми!
Наведох се и протегнах ръка към мерлина, който приглаждаше перата си. Беля наклони глава на едната страна, после на другата, скочи на китката ми, изкачи се по ръката ми с няколко бързи крачки встрани и се намести рамото ми. Този път обаче тежестта му не ми се стори чак такова бреме.
Погледнах Риа, а тя тревожно свъси чело.
— Лошо преценихме този малък боец — казах аз. — Всички, дори Арбаса.
— Арбаса не грешеше — поклати глава тя.
— Но…
— Тя не се затвори, за да не допусне мерлина — Риа си пое дълбоко дъх. — Не искаше да допусне теб.
Отстъпих назад.
— Арбаса мисли, че съм опасен за теб?
— Точно така.
— Вярваш ли й?
— Да, но въпреки това реших да те пусна.
— Защо? Това беше преди съня ти.
Тя ме огледа с любопитство.
— Някой ден може би ще ти кажа.
18
Вторият ми взор се премести от крехката като сух лист кожа на духа-двойник върху живите шепнещи клони на Друма.
— Разкажи ми какво става с Финкайра.
Риа се намръщи. Това изражение бе толкова непривично за нея.
— Знам много малко, само онова, което научих от дърветата.
— Кажи ми каквото знаеш.
Тя протегна ръка към мен и показалците ни се преплетоха.
— Напомня ми на кошница вкиснали сладки боровинки. Толкова кисели, че не стават за ядене — въздъхна тя. — Преди няколко години започнаха да се случват странни, зловещи неща. Земите източно от реката, някога зелени и жизнени като тази гора, бяха застигнати от Покварата. Потъмня земята, а с нея и небето. До днес обаче Друма винаги е била в безопасност. Силата й е толкова могъща, че враговете не смееха да стъпят в нея. Досега.
— Тези духове-двойници многобройни ли са?
Беля размаха криле и отново притихна.
— Не зная — намръщи се Риа. — Те обаче не са най-лошите ни врагове. Има и воини-таласъми, които живееха в пещери под земята, но вече ходят под открито небе и убиват за удоволствие. И гулианти — безсмъртни воини, които вардят Замъка под Покрова. Командва ги Стангмар, кралят.
Щом Риа спомена това име, клоните на мъртвата горичка затрепериха. Щом тракането им най-сетне утихна, попитах:
— Кой е този крал?
Тя задъвка долната си устна.
— Стангмар е ужасен. Думите не стигат, за да ти опиша колко е ужасен! Не е за вярване, но дърветата казват, че когато се възкачил на трона, не бил толкова лош. В онези дни яздел из гората на черния си жребец и дори спирал да се заслуша в гласа й. После се случило нещо, никой не знае какво, и той се променил. Съборил своя замък, където царували музиката и приятелството и на негово място вдигнал Замъка под Покрова, където върлуват жестокост и ужас.
Известно време тя не продума.
— Намира се далеч на изток, върху най-мрачния от Мрачните хълмове, където нощта никога не свършва. Освен слугите на краля никой не се е върнал жив оттам. Никой! Затова е трудно да научим истината, но… разправят, че замъкът винаги е тъмен и се върти толкова бързо, че никой не може да го нападне.