Риа пусна ръката ми.
— Нищо. А сега трябва да вървя, с теб или без теб.
— Къде?
Тя понечи да каже нещо, но замръзна на място и се заслуша. Беля — също.
През гората премина нов повей и едрите къдри на Риа се разлюляха като клони. Лицето й стана сурово и аз се запитах дали веселият й смях някога отново ще огласи тази гора. Звукът постепенно се усили — бе какофония от шумолене и скърцане, стенания и биене на барабани.
Щом вятърът отслабна, Риа се наведе към мен.
— В гората има таласъми! Нямам време за губене — заяви тя и ме сграбчи за туниката. — Ще дойдеш ли? Ще ми помогнеш ли някак да спася Друма?
Поколебах се.
— Риа… Съжалявам. Трябва да узная повече за Галатор! Не разбираш ли?
Тя присви очи и ми обърна гръб, без да се сбогува.
Настигнах я и я хванах за ръкава.
— Желая ти успех.
— И аз — студено отвърна тя.
От гъсталака зад нас се разнесе силен трясък. Извърнахме се и видяхме млад елен с едва наченали рога на бронзовата глава. Той прескочи няколко паднали клона — явно бягаше от нещо. За част от секундата мярнах едно кафяво око, тъмно и дълбоко, изпълнено със страх.
Спомних си последния път, когато бях видял елен. Тогава страхът бе в моите очи, а той ме защити.
Риа се отскубна от ръката ми и отново тръгна.
— Чакай! Ще дойда с теб.
Лицето й грейна.
— Наистина ли?
— Да… но само докато пътищата ни се разделят.
Тя кимна.
— Значи има време.
— Къде отиваме?
— Да открием едничкото създание в Друма, което може би знае какво да направим. Нарича се Великата Блуса.
Не знаех защо, но това име не ми хареса.
19
Риа хукна, бързонога като младия елен. Краката ми още бяха схванати, но се стараех не изоставам, докато тичахме през гъсталаците и обраслите с мъх потоци, но тя често трябваше да спира, за да ме изчака.
Слънцето се движеше високо над главите ни и ярко огряваше земята, така че виждах препятствията по-лесно от предната нощ. Въпреки това се препъвах тъй често, че Беля най-сетне пусна рамото ми, но остана наблизо, прелитайки от клон на клон. Радвах се, че рамото ми ще си почине, но бдителният поглед на мерлина вече не ме дразнеше.
Всички животни бягаха. Над мен летяха птици с малки сиви телца, яркозелени криле или огромни жълти човки, някои — на ята, други сами. Подминаха ме няколко кръглооки катерици, група бобри, сърна със сърнето си и една златиста змия. В далечината виеха вълци. Внезапно от дърветата се отдели огромна черна сянка. Вцепених се от страх, но зад нея изникнаха два по-малки силуета и разбрах, че това е семейство мечки. Всички изглеждаха уплашени като елена… и бягаха в посока, противоположна на нашата.
Малко преди обяд излязох на сенчеста поляна и избърсах потта от челото си. Няколко древни на вид кедрови дървета се издигаха в съвършен кръг. Кората им бе толкова обрасла, че на пръв поглед приличаха на група старци с дълги коси и бради, покрили прегърбените им тела. Дори шумът от нежното поклащане на клоните им бе различен от шепота на другите дървета. Звучаха като хора на погребение, които напяват мрачно и печално.
Насред ливадата забелязах тясна пръстена могилка, не по-широка от мен, но двойно по-дълга. Обграждаха я обли лъскави камъни, които искряха като син лед. Предпазливо се приближих.
Беля се върна на рамото ми, но вместо да се настани там, започна оживено да кръстосва напред-назад.
Дъхът ми секна. „Бил съм тук и преди.“ Това хрумване — не, тази убеденост — дойде за миг и отлетя. Като аромат на цвете, който се появява и изчезва преди да се огледаш, някакъв смътен спомен ме докосна и се скри. Може би бе просто сън или споменът за сън, но не можех да се отърся от усещането, че могилката насред кръга от кедри ми е позната.
— Емрис! Хайде!
Викът на Риа ме върна в настоящето. Хвърлих последен поглед назад и напуснах поляната. Не след дълго вече не чувах скръбните вопли на дърветата, но те продължиха да обитават тъмните кътчета на съзнанието ми.
Земята под краката ни ставаше все по-влажна. Жабите крякаха толкова силно, че понякога не чувах собственото си дишане. Чапли, щъркели и други водни птици си подвикваха със зловещи гласове. Въздухът замириса на гнило. Най-сетне зърнах Риа край високите треви, поръбили парче почерняла земя. Мочурище.
Тя нетърпеливо ме повика.
— Да вървим!
Скептично огледах тресавището.
— Трябва да го прекосим ли?
— Така е най-бързо.
— Сигурна ли си?
— Не, но времето ни свършва, видя ли как бягаха животните? Ако успеем, ще си спестим поне час. Оттатък са хълмовете на Великата Блуса.