Тя направи крачка към блатото, но аз я спрях.
— Какво точно е Великата Блуса?
Тя се освободи от ръката ми.
— Не знам! Истинската й самоличност е тайна дори за Арбаса. Знам само, че според преданията живее сред живите камъни на Мъгливите хълмове. Знаела неща, които никой друг не знае, дори такива, които още не са се случили. И била стара, много стара. Чух даже, че когато Дагда изваял първия великан от един планински склон, Блуса била там.
— Живи… камъни ли каза?
— Така ги наричат, не съм сигурна защо.
Хвърлих поглед към мътилката пред нас, осеяна с мъртви дървета и застояли вирове. В далечината се обади жерав.
— Сигурна ли си, че това създание ще ни помогне?
— Не… но може. Ако първо не ни изяде.
Отстъпих назад.
— Да ни изяде?
— Според легендите винаги е гладна. И по-свирепа от притиснат великан.
Беля наклони глава към Риа и изсвири ниско и протяжно.
Тя повдигна вежди.
— Какво има?
— Беля обещава да ни пази, но за пръв път долавям безпокойство в гласа му.
Изсумтях.
— Тежко й на Великата Блуса, ако се опита да изяде Беля. Тази птица не знае що е страх.
— Точно затова тревогата му не ми харесва.
С тези думи тя се обърна към мочурището. Стъпи върху парче засъхнала кал и скочи върху една скала. Тръгнах след нея и забелязах, че сме оставили следи във влажната пръст, но това не ме притесняваше. Бяхме толкова навътре в гората, че едва ли имаше значение.
Подскачахме по дънери и скали и бавно си проправяхме път през блатото. Корени и храсти посягаха към нас с преплетени съсухрени ръце. Над мътната вода се носеха странни гласове, някак различни от птичите и жабешките, а понякога Беля им пригласяше. Опитвахме се да се придържаме към плиткото, но нещо често припляскваше във водата, а тъмните й дълбини се раздвижваха. Нито знаех какво смущава повърхността й, нито исках да знам.
Най-сетне тресавището започна да отстъпва, а във въздуха се наслои сивкава мъгла. Стигнахме до влажна шир, обрасла с високи треви, която постепенно се издигна над тинята и се превърна в твърда земя. Пред нас се простираше стръмен хълм, покрит с остри скали, от който се протягаха ръце от изпарения.
Риа спря.
— Мъгливите хълмове. Да можех да намеря някой храст със сладки боровинки! Ще ни трябват сили за изкачването — обясни тя и ме погледна несигурно. — И другото, което ни очаква, каквото и да е то.
Щом започнахме изкачването, Беля литна от рамото ми. Издигна се безшумно и започна бавно да кръжи над главите ни. Допуснах, че оглежда гората, за да ни предупреди, ако има някаква опасност, но освен това явно се наслаждаваше на полета.
Сред редките дърветата, впили разкривени коренища в стръмния склон, изникнаха обли скали, по-големи дори от дома на Риа. Макар и по-рехава, гората не просветляваше. Дали заради сенките на огромните канари, дали заради мъглата, която се виеше около тях, дали заради нещо друго, мракът ставаше все по-непрогледен.
Докато с мъка катерехме склона, в ума ми нахлуха съмнения. Не знаех що за създание е Великата Блуса, но бях сигурен, че не е избрала подобно обиталище, защото обича гости. Ами ако таласъмите ни откриеха първи? Стиснах Галатор през туниката си, но не се почувствах по-добре.
Ненадейно пред мен изникна огромен сив камък. Вцепених се — може би мъглата ми играеше номера, но той приличаше не толкова на камък, колкото на лице, обрулено и тайнствено. Лице, което се взираше право в мен. После чух… или ми се стори, че чух стържещ звук, сякаш някой се прокашляше. Канарата като че лекичко се помръдна.
Не изчаках да видя какво ще последва и препуснах нагоре, като се спъвах в коренищата, камъните и собствените си крака.
Накрая превалих възвишението. Въпреки тежкото си дишане, ясно чух гневно жужене. Пчели! Хиляди пчели, скупчени край пречупения ствол на едно мъртво дърво. Не бях сигурен, но то сякаш се бе прекършило неотдавна, сигурно по време на буря. Лесно можех да се досетя, че пчелите не са доволни.
Риа с интерес ги наблюдаваше с ръце на кръста.
Отгатнах мислите й и поклатих глава,
— Нали не смяташ — изпъшках аз, — да им вземеш меда?
Тя се усмихна лукаво.
— Човек никога не може да прекали с меда! Ще отнеме само минутка, няма да се забавим.
— Недей, виж колко са много!
Тогава се появи Беля, наслаждавайки се на едно последно кръгче, преди да се върне на рамото ми. Явно обожаваше да лети. Намести се и изчурулика доволно, а присъствието му ми се стори толкова естествено, че се изненадах. Всичко беше толкова различно в сравнение с вчера! Той сви криле на гърба си и наклони глава към мен.