Великанът нервно се огледа и промълви:
— В днешни времена човек трябва много внимава. Аз Шим — обяви той и пристъпи напред. Изгледах го с подозрение.
— Кажи ни, Шим, като ядеш мед, винаги ли скачаш да поплуваш в него?
— Съвсем, напълно, абсолютно! Така най-добре, ако не искаш пчели нажилят.
Риа развеселено се усмихна.
— Имаш право, но сигурно после трудно се измъкваш.
Малкият великан се разлюти.
— Вие, вие, вие шегува с мен!
— Никак даже — подкачих го аз. — Въобще не си смешен.
Опитах се да сдържа смеха си, но той направо изригна и аз заревах като магаре, стиснал корема си с две ръце. Дребосъкът се метна към мен и с всичка сила ме изрита в глезена. Смехът ми секна, изръмжах и го подгоних.
— Не, спре! Моля, спре! — извика Шим и се скри зад Риа. — Аз не искал нарани! Наистина, честно, аз заклева!
— Обаче ме нарани! — креснах аз и се опитах да сграбча лепкавото създание. — Като те хвана, ще нащипя не само носа ти!
— Чакай — нареди Риа и ме хвана за рамото. — Нямаме време за това, достатъчно се забавихме.
Отстъпих с нежелание.
— Вероятно си права. Така или иначе, пчелите всеки момент ще се върнат — признах аз, стрелнах Шим под око и хапливо допълних: — С наточени жила. На твое място бих се изкъпал, преди да ме погнат.
Розовите очи набъбнаха от уплаха.
— Мен ли?
— Съвсем, напълно, абсолютно.
Малкият великан ахна.
— Аз много мрази мен жилят!
С тези думи се той шмугна в кълбото мъгла зад канарата, но едва се бе скрил от поглед, когато ужасено изкрещя. С Риа изтичахме да видим какво се е случило и на свой ред изкрещяхме. Пропаднахме право в дълбока отвесна яма и се затъркаляхме през глава. Накрая се озовахме на дъното, а светът потъна в мрак.
— Ооох, главата ми! — изпъшках аз.
Под мен нещо зашава.
— Махни от мен, глупако!
Една ръка или може би крак, лепкав и покрит с коричка от пръст и листа, ме удари право в лицето.
— Ау! Внимавай, малоумна медена топка такава!
— Престанете! — извика Риа. — Трябва да се измъкнем оттук.
— А къде сме всъщност? — попитах аз. — Сигурно сме паднали в дупка и то дълбока, горе не виждам никаква светлина. И… опипайте пода! Целият боде, не е като обикновена скала.
— Ааааз мооогааа дааа виии отговоооряяя — избоботи гръмовен глас от мрачните дълбини. — Намееерихтеее бърлоооогатааа миии.
— Чия бърлога? — попитахме в един глас.
Възцари се дълго мълчание.
— Бърлооогатааа на Велииикатааа Елуууусааа.
21
Гласът бе толкова силен, че стените на помещението сякаш се тресяха.
Риа се притисна към мен. Опитах се да се огледам, но в такъв мрак вторият ми взор беше напълно безполезен. За миг почти наруших обета, даден в Каир Мирдин. Бях на път да използвам силите си, за да защитя и трима ни както мога, но мисълта за това отново подпали старите ми страхове и аз не се помръднах.
— Е ли ти — прошепна Шим, — създанието дето, дето яде всичко?
— Яяям каквооото си поииискааам — избумтя дълбокият глас, разтърсвайки ни с вибрациите си. — Сееегааа ми кажееете коиии стеее, предиии да ви изяяям.
Аз смело се прокашлях.
— Наричат ме… Емрис.
— Еееемрис откъдеее?
Този път гласът ми бе по-слаб.
— Не знам.
— А аз съм Риа, от Леса Друма.
Последва мълчание. След малко Великата Елуса избумтя:
— Кооой ооощеее е тууук?
Отговор нямаше.
— Кооой ооощеее е тууук? — гласът бе тъй мощен, че върху главите ни се посипаха бучки пръст.
Отново не последва отговор — само хриптене, вероятно от ужасеното дишане на малкия великан.
— Това е Шим — отвърна Риа и си пое дълбоко дъх. — И той е от Друма. Моля те, не ни изяждай. Нуждаем се от помощта ти!
— За каааквооо?
— За да спасим Друма! Моя дом!
Добавих:
— Който е и твой.
Отново настъпи тишина. После помещението светна, а ние изумено се спогледахме. Намирахме се в огромна естествена пещера. Стените й бледо сияеха, но никъде не се виждаше светлина. Странното беше, че от Великата Блуса нямаше и следа — с изключение на нас, пещерата изглеждаше празна.
— Къде е тя? — зачудих се аз и огледах грейналите стени.
— Нямам представа — свъси вежди Риа, а до нея Шим седеше и трепереше, скрил лице в шепите си.
— Тази светлина… — измърморих аз и посегнах към стената. — Виж! Идва от самите скали!
— Кристали — удивено промълви Риа. — Пещера от светещи кристали.
Права беше. Стените, таванът и подът наистина излъчваха чисто, прозирно сияние. Навсякъде около нас проблясваха кристали, сякаш в земните недра се бе изляла светлината, която лете танцува по водите на бързоструйна река. Бях сигурен, че и собственото ми лице сияе. Дори в дните, когато очите ми виждаха, цветовете бяха по-богати, а светлината — по-ярка, никога не бях виждал нещо по-красиво от тази пещера.