Изведнъж по гърдите ми се разля топлина, надникнах под туниката си и подскочих. Галатор светеше ярко като кристалните стени, а от скъпоценния камък струеше искрящозелена светлина. Вдигнах глава и видях Риа, която усмихнато ме наблюдаваше.
— Харесва ли ви пещерата ми? — запита непознат глас, долетял от една от стените. Беше съвсем тънък и въздушен. Шим все така трепереше от страх, но с Риа се наведохме напред, за да открием откъде идва. Насред огромна кристална мрежа висеше фина паяжина, а от сърцевината й се простираха нишки, подобни на звездни лъчи. Върху тях се поклащаше едно-едничко паяче, голямо колкото нокът. Главата и гръбчето му бяха покрити с бели косъмчета, фини и сияйни като кристалите наоколо.
— Много ми харесва — отвърнах аз.
— Напомня ми на всички звезди, които някога съм виждала — каза Риа.
Вперих поглед в паяка, който се закатери на горе, а гърбичката му заподскача.
— Ти ли си..? — започнах аз.
— Да — обяви паякът. — Аз съм Великата Блуса.
— Но гласът ти беше толкова… по-силен преди малко.
Без да ми обръща внимание, паякът вплете тънка копринена нишка сред останалите, метна мост над една прокъсана част от паяжината и се смъкна надолу. С бързо движение завърза другия край на нишката, привърши поправките и се върна обратно в центъра.
— Как така преди звучеше… толкова голяма? — попитах аз.
— О, мога да бъда и голяма, когато пожелая — отвърна паякът и махна към Шим. — Достатъчно голяма, за да глътна онзи треперещ залък там наведнъж.
Малкият великан изстена и пак скри лице в дланите си.
— Ако не съм в настроение да изям гостите си — продължи Блуса с тънко гласче, — се смалявам за малко. Стомахът ми се свива, въпреки че апетитът ми си остава същият. Тъй или иначе, онова, което виждат очите, рядко съвпада с реалността. Както несъмнено си разбрал, Емрис, това е първото правило на магията.
Дъхът ми секна, не смеех да издишам. Накрая рекох:
— Не зная нищо за магията! Освен, че е опасна — много опасна.
— Значи все пак знаеш нещичко.
— То ми стига.
— Жалко. Магията би могла да ти бъде полезна в бъдеще.
— Не. В моето бъдеще няма магия, не и такава, която идва от мен.
Паякът сякаш ме наблюдава известно време.
— Щом казваш.
В паяжината се бе оплел бръмбар, двойно по-голям от Елуса. Тя забърза към него, ухапа го по врата и изчака да спре да се съпротивлява. После го омота с няколко копринени нишки, откъсна един от краката му и го заръфа.
— Храната обаче винаги ми се е услаждала. Тук онова, което виждате, съвпада с реалността.
— Можеш ли да ни помогнеш? — примоли се Риа. — Друма е… в беда.
Великата Елуса си откъсна още един крак.
— Разбира се, че е в беда, като цяла Финкайра! Като бедния бръмбар — нещо я яде, малко по малко. Едва сега ли го разбра?
Риа наведе глава.
— Аз… не исках да повярвам.
— Чак досега, когато Покварата е на прага ти? Твърде дълго си чакала.
— Знам, но може би има още време. Ще ни помогнеш ли?
Паякът продължи да яде.
— Какво точно очакваш да направя?
— Би могла да ни обясниш защо се случва това.
— Защо ли? — повтори Блуса, докато дъвчеше. — Обяснението би отнело твърде много време. Ще ми свърши храната и ще трябва да изям вас.
— Просто ми кажи може ли да бъде спряно. От нещо… — Риа замлъкна, хвърли поглед към мен и добави: — Или от някого.
Паякът протегна краче и почеса косматата си гърбица.
— Ще ви кажа следното. Финкайра, а това значи и Друма, е обречена, освен ако кралят, когото наричате Стангмар, не бъде свален.
— Свален?! Това възможно ли е?
— Всичко зависи — обясни паякът, — от онова, което той нарича „последното Съкровище“. Преди години беше при него, но после той го изгуби.
Наведох очи към туниката, под която сияеше Галатор.
— Може ли да ни опишеш силите му?
Паякът обмисли въпроса, преди да отвърне.
— Последното Съкровище притежава огромна сила, по-могъща, отколкото допускаш — Блуса отскубна трети крак и отхапа долната му половина. — Стангмар е убеден, че открие ли го, властта му ще бъде пълна.
Риа въздъхна.
— Прав е.
— Не! Греши. Не властта, а робството му ще бъде пълно.