— Робство ли?
— Ще служи на най-ужасния дух, Рита Гаур.
Вцепених се.
— За Рита Гаур кралят е просто път към крайната му цел — поясни паякът, впи зъби в коляното на отскубнатото краче и доволно примлясна. — А крайната му цел е да завладее целия свят, както Земята, така и Отвъдното.
Тя отново примлясна и загриза ставата.
— Със заклетия му противник Дагда воюват на много фронтове, прекалено много, за да ги изброя. Рита Гаур обаче привлече Стангмар и го използва, за да завладее голяма част от Финкайра. На пътя му вече не останаха много пречки, а най-важната от тях е…
Тя отново захрупа.
— Последното Съкровище. Ако и то попадне в ръцете му, Стангмар ще завладее Финкайра, а Рита Гаур ще контролира моста между Земята и Отвъдния свят. Оттам лесно ще завладее самата Земя. Жилав е, но пък е вкусен… за крака говоря. Завладее ли Земята, всичко е загубено.
Сбърчих чело и се опитах да разбера чутото.
— Кралят не съзнава ли, че го използват?
— Осъзнава, но Рита Гаур го поквари отдавна.
Блуса глътна последното късче от последното пипалце и внимателно се избърса с крачката, най-близо до устата й.
— Стангмар е изгубил способността да избира свободно.
— Но ако бъде свален, Рита Гаур ще бъде спрян.
— Може би.
Обезверена, Риа се облегна на една от сияйните стени.
— Но как?
Великата Блуса се зае с коремчето на бръмбара.
— Ммм, че е крехко…
— Как? — повтори Риа.
— Има само една възможност — преглътна паякът. — Всъщност, не, никаква възможност не е.
— Каква възможност?
— Кралският дворец трябва да рухне.
Риа премигна неразбиращо.
— Замъкът под Покрова?
— Да. Построен е от Рита Гаур и през стените злите му сили се вливат в Стангмар и армията му. Самите гулианти са част от крепостта, която вардят — отбеляза паякът и отново отхапа. — Мммм, много вкусно. За какво говорех? А, да, за гулпантите. Затова никога не пристъпват до прага на замъка. Ако разрушите него, ще унищожите и тях.
— Това е невъзможно! — възкликна Риа. — Замъкът под Покрова постоянно се върти и винаги тъне в мрак. Не можем дори да го нападнем, камо ли да го унищожим!
— Има начин — възрази паякът и се завъртя към мен. — Както има начин слепец отново да прогледне.
Сепнах се.
— Как разбра?
— Тъй, както вторият ти взор вижда неща, които очите не могат.
Обърнах се към Риа.
— Писанията по стените на Арбаса! Затова ти не ги виждаше.
— Ако оцелееш — продължи Великата Блуса, — вторият ти взор може да се подобри още повече. Един ден може би не само ще виждаш, но и ще разбираш.
— И ще мога да разчета написаното?
— Ако оцелееш.
— Наистина ли?
— Не подценявай втория си взор! Един ден ще го обикнеш, може би дори повече от очите си — тя замлъкна и задъвка главата на бръмбара. — Аз например много обичам очи.
— Нали каза, че има начин? — обади се Риа.
Белият паяк обхвана останките на бръмбара с три от крачката си и дояде корема му, като дъвчеше бавно, за да му се наслади.
— Може да нямам време да ви го обясня. Всъщност тръгвайте, докато още можете. Съвсем скоро ще довърша това залче и се опасявам, че ще продължа с вас.
Шим отново простена.
— Какъв е начинът?
— Знаете ли за Котела на смъртта? — попита паякът, докато се почистваше.
Риа кимна мрачно.
— Знам само, че попаднеш ли в него, загиваш на мига.
— Вярно е. Вярно е също, че има един фатален недостатък. Ако някой влезе в него по своя воля, котелът ще бъде унищожен.
— Да влезе по своя воля?! Кой би направил подобно нещо?
— Някой, на когото не му се живее — млясна паякът. — Замъкът също има недостатък, между другото. Малък е, но все пак…
— Какъв е той?
— Съществува едно древно пророчество, древно като великаните.
При тези думи Шим разтвори пръсти, колкото да надникне през тях.
Паякът се метна на друга нишка, измъкна една антена, останала от предишна жертва и я погълна наведнъж. Върна се при почти изядения бръмбар и поде с напевен глас:
— Какво значи това? — поиска да узнае Риа. — „Едва щом в залата затропат великани…“
— „Стените до една на прах ще станат“ — довърших аз и отметнах кичур тъмна коса от челото си. — Значи стените на замъка ще се срутят, ако там затропат великани?