Паякът се захвана с крилете на бръмбара.
— Така гласи пророчеството.
По лицето на Риа премина сянка.
— Значи затова Стангмар преследва великаните! Сигурно и той е чул пророчеството. Иска да се увери, че няма да се сбъдне.
— Дори унищожи Варигал, най-древния от всички градове — допълни паякът, докато дъвчеше.
— Ооох! — простена Шим. — Аз не говори сериозно, не иска бъде голям. Не иска! Наистина, честно, аз заклева!
Великата Блуса огледа треперещото кълбо от пръст, клечки и мед.
— Съжалявам те, дребосъче. Родителите ти са от великански род, но ти още не си разбрал, че да си голям е много повече от това да имаш едри кости.
— Но аз щастлив, че малък! Да бъде голям е глупава прищявка. Голям, ама умрял! По-добре малък, ама жив.
— Така да бъде — рече паякът. — Сега обаче трябва да ви предупредя. От това залче останаха само крилото и част от главата — Блуса откъсна крилото, натъпка го в устата си и го сдъвка. — Мммм. Сега остана само главата. Още съм много гладна, а се уморих да съм малка. Ако не напуснете кристалната ми пещера, ще се принудя да опитам няколко от вашите ръце и крака.
Риа ме стисна за рамото.
— Права е. Да се махаме.
— Как?
— Не съм сигурна — отвърна паякът, — но ми се струва, че ще можете да се изкатерите по кристалите.
— Разбира се! — възкликна Риа. — Да вървим.
Тя заподскача по сияйната стена, като използваше по-едрите кристали за опора. Шим я изпревари и се закатери нагоре, а месестите му ръце и крака оставяха дири от мед.
Риа видя, че още стоя долу и извика:
— Бързо! Видя какво стана с бръмбара!
Поколебах се, изкушен да задам още един въпрос на Великата Блуса.
— Хайде!
— Вървете! — викнах в отговор. — Тръгвам веднага.
— Така е най-добре — съгласи се паякът, схруска главата на бръмбара и примката остана празна. — От друга страна, остани. Мършавичък ми изглеждаш, но май ставаш за ядене.
— Моля те, кажи ми още само едно — примолих се аз. — Къде е домът ми? Истинският ми дом. Галатор, който свети под туниката ми, е единствената ми следа.
— А, Галатор! Приближи се и ми го покажи.
— Не смея. Може да…
— О, май си доста по-сочен, отколкото си мислех!
— Моля те! — проплаках аз. — Можеш ли да ми кажеш къде да открия майка си? Или баща си, или истинското си име…
Паякът преглътна за последен път и отвърна:
— Не мога да ти кажа. Това е… Виж ти, колко интересно миришеш! Приближи се, момче, ела насам. Да! Неее-кааа да поглеееднааа отблизооо!
Гласът отново забоботи, а с него порасна и паякът. Не останах, за да гледам трансформацията и изпълзях от пещерата възможно най-бързо.
22
На изхода на пещерата ме посрещна пъплеща мъгла. Едва различавах Риа, макар да бе само на няколко крачки от мен. До нея стоеше Шим, тъй плътно покрит с клечки, пръст и мръсотия, че повече приличаше на хълмче, отколкото на живо същество. Сведох очи към Галатор и осъзнах, че е угаснал.
Риа седна в една брястова горичка, където пет фиданки бяха покарали около старо дърво. Явно й олекна, щом ме видя да излизам от пещерата. Опря се на стария бряст и му заговори с тихи, шумолящи думи. В отговор той се залюля чак от корените и проскърца с глас, който звучеше много тъжно.
Скоро Риа се обърна към мен с угаснал поглед.
— Това дърво е посрещнало пролетта в Друма повече от двеста пъти. Убедено е, че тази е била последната и всеки ден плаче за бъдещето на децата си. Казах му да не губи надежда, но то отвърна, че му е останала само една — да живее достатъчно, за да може поне с нещичко да помогне на Друма срещу воините-таласъми. Надява се, но очаква вместо това да излинее от мъка.
Шим обърса окаляния си нос и сведе очи. Можах само да кимна тъжно, вперил поглед в мъглата. Внезапно долових сладкия мирис на ябълков цвят.
— Толкова сссте оклюмали — разнесе се познат глас.
— Куен! — скочи Риа. — Какво те води насам? Ти вече почти не се разхождаш.
Вдигнала разклонена ръка пред лицето си, Куен изникна от мъглата.
— Не бивашшше да ви ссследя — поколеба се тя, а в приличните й на капки очи се мерна страх. — Дали ошшще е възможно ми проссстишшш?
Риа присви очи.
— Сторила си нещо ужасно.
В този миг изникнаха шестима едри воини-таласъми и светкавично ни обградиха. Тесните им очи проблясваха под заострените шлемове, изпод нараменниците се подаваха мускулести ръце, а трипръстите им длани стискаха дръжките на мечове. По сивозелената им кожа проблясваха капки пот.