Един от тях, с червени ленти над лактите, насочи меча си към Куен и попита с хриптящ, пресипнал глас:
— Кой от двамата?
Куен плахо погледна изумената Риа, която я изгаряше с поглед.
— Обешшщаха ми, че шшще мога да използвам Галатор, за да сссе подмладя — обясни тя и разпери разкривените си пръсти. — Не виждашшш ли? Ръцете ми няма вехнат повече!
Риа трепна като от удар.
— Не мога да повярвам, че си го направила след всичките тези години!
— Кой от двамата? — повтори таласъмът и Куен ме посочи с възлест пръст.
Таласъмът пристъпи в горичката и насочи меча си към мен.
— Дай ми го веднага. Или искаш първо да те заболи?
— Помнете обешшщанието ссси — каза Куен. — Обешшщахте да не ги нараните!
Таласъмът се завъртя към старата дървесница и лукаво се ухили.
— Забравих. За теб обещавал си съм нещо?
Очите на Куен се разшириха от уплаха и тя заотстъпва назад.
— Не! — извика Риа, но беше твърде късно. Мечът изсвистя и отсече едната ръка на Куен.
Тя изпищя и притисна раната, от която шуртеше кафява кръв.
— Тъй — хрипкаво се изсмя таласъмът. — Тая стара ръка вече няма да те тревожи! Дай сега и другата.
Куен изписка ужасено и се запрепъва обратно в мъглата.
— Оставете я — изхъхри таласъмът. — Имаме по-важна работа. Докъде бяхме стигнали? — попита той и насочи оплисканото с кръв острие към гърлото ми. Преглътнах с усилие.
— Ако ме убиете, никога няма да разберете как действа.
Лицето на таласъма стана зловещо.
— Добре, че ми напомни. Господарят заръча да не убиваме онзи, който го носи, но за приятелите ти нищо не каза.
Ахнах.
— Може би ще ми кажеш как действа, ако се съглася да ги пощадя — предположи той и смигна на другарите си. — Тогава с господаря ни чака пазарлък.
Той се завъртя към тресящия се от ужас Шим и го изрита толкова силно, че дребосъкът се изтърколи чак до другия край на горичката.
— С мърлявото джудже ли да започнем? Не, по-скоро — не — той се обърна към Риа с блеснали очи. — Горско девойче! Какво неочаквано удоволствие.
Риа направи крачка назад.
Таласъмът кимна, другите двама се спуснаха към нея и сграбчиха увитите й в лози ръце.
— Дай го — нареди таласъмът.
Погледнах първо него, после Риа. Нима можех да се разделя с Галатор?
— Веднага!
Не помръднах.
— Добре тогава. Ще се позабавляваме, докато решиш — заяви той. — Първо счупете ръцете й.
Таласъмите веднага извиха китките й зад гърба, а Риа извика:
— Не го прави, Емрис! Недей… — тя изпищя от болка.
— Не! — замолих се аз и измъкнах Галатор изпод туниката си. Скъпоценният камък матово блестеше. — Пощадете я!
Таласъмът се ухили дивашки.
— Първо ми го дай.
Другите двама извиха ръцете на Риа още по-силно, като едва не я вдигнаха във въздуха. Тя отново изпищя.
Свалих Галатор от врата си. Горичката бе замлъкнала, само старият бряст тъжно проскърцваше. Претеглих в длан безценния медальон и го дадох на таласъма. Той го сграбчи и развълнувано изхриптя, а зеленикавият език танцуваше по устните му. Накрая воинът ми се ухили.
— Реших друго. Първо ще убия приятелите ти, а после ще ми кажеш как действа.
— Не!
Таласъмите се задъхаха от смях. Широките им гърди се разтресоха, а лицето на Риа се сгърчи от болка.
— Добре — рече водачът. — Може пък и да се смиля. Покажи ми как действа. Веднага!
Колебаех се — не знаех какво да направя. Ако смятах някой ден да престъпя дадения обет и да използвам силите си, сега беше моментът. Смеех ли да го направя? Още щом се запитах, умът ми се изпълни с изпепеляващи пламъци, с писъците на Динатий и с миризмата на горящата ми плът.
„Опитай, страхливецо!“ кресна глас в мен. „Трябва да опиташ!“ Също толкова ясно обаче чувах и друг, не по-малко настойчив: „Никога вече! Последния път изгуби очите си. Този път ще погубиш душата си. Никога вече!“
— Покажи ми! — заповяда таласъмът. Сгъстяващата се мъгла не успяваше да скрие напрегнатите му мускули. Той вдигна меча си и го насочи към шията на Риа.
Отново се поколебах. Внезапно повя странен вятър, който се усилваше с всяка секунда. Разлюля клоните на стария бряст, скърцането им премина в писък и щом таласъмът вдигна очи нагоре, дървото се изтръгна от корените си, падна отгоре му и го премаза, като едва му остави време да изреве от болка и ужас.
Посегнах към падналия Галатор и отново го надянах на врата си. С другата ръка стиснах меча на убития водач и го размахах към един от другите таласъми. Той бе много по-силен от мен и бързо ме притисна към ствола на поваленото дърво. Понечи да ме прободе, ала неочаквано се вцепени и лицето му се разкриви от неподправен ужас. Бях го зървал само веднъж, точно преди пламъците да погълнат Динатий.