— Какво искаш да кажеш?
— Ако си твърде страхлив! — извиках аз и прехапах устни. — Риа, можех… можех да сторя много повече, за да ти помогна.
Тя ме погледна със съчувствие.
— Какво повече можеше да сториш?
— Имам… ами, сили, които нямат нищо общо с Галатор. Изобщо не ги разбирам, но са силни, твърде силни.
— Като втория ти взор ли?
— Да, но по-мощни. По-свирепи. По-диви — отвърнах аз и се заслушах в ромолящата песен на Несекващата река. — Никога не съм ги искал! Те сами дойдоха. Веднъж ги използвах неразумно в момент на гняв и това ми коства очите, а едно друго момче загуби много повече. Такива сили не се полагат на смъртните! Обещах никога повече да не ги използвам.
— На кого?
— На Бог. На Великия делител от молитвите на Брануен. Обещах, че ако някога отново прогледна, ще се откажа от способностите си. Бог чу молбата ми! И все пак… трябваше да ги използвам, за да те спася, нищо, че дадох обет.
Тя ме огледа през сплетените си къдрици.
— Нещо ми подсказва, че не само заради обета не си посмял да ги използваш.
Устата ми пресъхна.
— Истината е, че ме плашат. Плашат ме до смърт — изтеглих една тръстика от плиткото и грубо я прекърших.
— Веднъж Брануен каза, че Бог ми е дал тези сили, за да ги използвам, но само ако се науча да ги контролирам. Да ги използвам за добро, мъдро и с любов. Но как да използвам нещо, до което ме е страх да припаря? Как да вложа любов в нещо, което може да унищожи очите, живота и душата ми? Невъзможно е!
Тя почака, преди да отвърне и накрая разпери ръце към разпенилите се води на Несекващата река.
— Несекващата река на пръв поглед е просто вода, която тече от едно място до друго. Всъщност обаче е много повече. Тя е всичко, което е, включително онова, което се крие под повърхността й.
— Какво общо има това с мен?
— Всичко. Мисля, че Брануен е била права. Ако някой — Бог, Дагда или който и да било друг, те е дарил с вълшебни сили, те ти принадлежат. Тъй както силите на Несекващата река принадлежат на нея. Ти си сбор от всичко у себе си.
Поклатих глава.
— Значи да пренебрегна обета?
— Не го пренебрегвай, но се запитай това ли всъщност е очаквал Бог от теб.
— Върна ми зрението.
— Върнал ти е силите.
— Това е лудост! — възкликнах аз. — Нямаш представа…
Някъде наблизо се разнесе мощно хъркане. Подскочих, решил, че ни е открил някой глиган, но звукът се повтори и осъзнах, че това е Шим, който спеше до водата.
Риа огледа дребната му фигурка.
— Хърка като същински великан.
— При него поне веднага се вижда какво представлява. При мен не е толкова просто.
Тя пак се обърна към мен.
— Твърде много се тревожиш кой си. Бъди себе си и накрая ще разбереш.
— Накрая?! — повторих аз и гневно скочих на крака. — Не ми говори за моя живот. Гледай си твоя, ако обичаш.
Тя се изправи и застана срещу мен.
— Добре ще ти се отрази, ако помислиш и за нечий чужд живот, освен за своя! Никога не съм срещала такъв самовлюбен човек, ти си най-големият егоист, когото познавам! Дори наистина да си… — започна тя, но не довърши. — Забрави. Махай се и помисли още малко за себе си.
— Точно това ще направя.
Гневно затрополих към гората, но бях твърде ядосан, за да внимавам къде вървя и с трясък нагазих в шубраците, които насиниха пищялите ми и надраха бедрата ми. Побеснях още повече и ядно изругах. Накрая седнах на един изгнил пън, който почти се беше превърнал в купчина пръст.
Внезапно груб глас извика:
— Дръжте го!
Двама воини-таласъми, същите, от които се бяхме измъкнали, изскочиха от храсталаците и ме повалиха на земята. Единият насочи меч към гърдите ми, а другият извади голяма торба от грубо съшит кафяв плат.
— Този път без номера — изръмжа този с меча и размаха едрата си зеленикава ръка, за да повика другия. — Вкарай го в торбата.
В този момент от небето изригна пронизителен писък. Таласъмът с меча извика и заотстъпва, а раздраната му ръка кървеше.
— Беля! — викнах аз, отскубнах се и скочих на крака.
Мерлинът дереше, цвърчеше и плющеше в лицето на таласъма и успя да го изтласка няколко крачки назад. Щом той замахнеше с меча, Беля се спускаше към лицето му и посягаше към очите под заострения му шлем. Въпреки че беше много по-едър от храброто птиче, таласъмът не успяваше да надвие свирепия му устрем.
Беля обаче не си беше дал сметка, че враговете са двама. Преди да успея да го предупредя, вторият таласъм замахна с мускулестата си ръка и улучи ястреба в движение. Той се удари в дънера на едно дърво, падна зашеметен на земята и остана да лежи с разперени криле.