Трета част
25
Часове наред следвахме Несекващата река, като се катерехме по гладките камъни и си проправяхме път през клонака. Накрая тя изви на юг и стигнахме до източния край на Друма. През оредяващите клони проблясваше ярката нишка, която ни доведе дотук, а зад нея различавах потъналите в сенки Покварени земи. Вече нямах съмнение, че блещукащият воден път, който зърнах от дюната през първия си ден във Финкайра, е била именно Несекващата река.
Надолу по течението различих няколко канари, заоблени като яйца. Издигаха се и на двата бряга, във водата също имаше една. Там сякаш бе по-широко и плитко и ми се стори, че ще можем да пресечем. Отсреща се издигаха няколко реда дървета, засадени като овощна градина, макар и изключително запусната.
Зад мен изпукаха съчки. Бързо се обърнах, но видях само Шим, който се бореше с папратите. Те се виеха около набитите му прасци като зелени ръце, той подскачаше и се гърчеше, а широката му жълта риза се развяваше. С косматите си крака и огромния си нос приличаше по-скоро на кукла, но четинестата му кафява коса, все още омазана с мед, кал и клечки, и искрящите розови очи подсказваха, че е живо същество… и че е бесен.
— Лудост — измърмори той, когато най-сетне се отскубна от папратите. — Това лудост!
— Ако искаш, върни се — предложих аз и той сбърчи облия си нос.
— Знам те какво мисли! Иска аз не идва! — Той изпъна гръб и главата му с мъка надхвърли коляното ми. — Е, аз идва. Идва нея спаси!
— Няма да е лесно.
Малкият великан скръсти ръце и ми се намръщи.
Отново обърнах втория си взор към земите отвъд реката и забелязах, че всичко, дори дърветата в овощната градина, е някак по-бледо от Друма. Финкайра някак бе оживила зрението ми, но щом прекосяхме реката, цветовете щяха да избледнеят. Вече бях свикнал с ярките багри на гората и дори се надявах, че вторият ми взор се е подобрил, но току-що бях прозрял истината. Беше си все същият, слаб и измъчен като пейзажа пред нас, а равнините оттатък бяха все така червеникаво-кафяви. Всичко на изток, с изключение на черните хребети в далечината, носеше, както бе казала Риа, цвета на засъхнала кръв.
Вдишах дълбоко ароматния горски въздух и за последен път се вслушах в непрестанния шепот на дърветата. Тепърва започвах да усещам разнообразието и сложността на езика им, понякога недоловим, друг път оглушително ясен. Запитах се какво ли ми казват — само да можех да ги разбера… Обещах си, че върна ли се някога тук, ще науча повече за тази гора и ще пазя тайните й.
Над главата ми трепна елова клонка и изпълни въздуха със смолист аромат. Посегнах нагоре и смачках няколко иглички между палеца и показалеца си със смътната надежда, че така ръката ми винаги ще мирише на гора. Импулсивно стиснах един от дебелите клони, сякаш се ръкувах с някого и дръпнах, колкото да го разклатя.
Ненадейно той се откърти и аз се изтърколих в тръстиките право върху Шим.
— Ти глупакостен глупак! — сопна ми се дребосъкът, успя да стане, замахна към ръката ми, не улучи и отново падна в папратите. — Какво правиш? — викна той от преплетените зелени стъбла. — Почти ме смачкал!
— Извинявай — отвърнах аз, стараейки се да остана сериозен. — Клонът се счупи.
Иззад планиноподобния нос ме стрелнаха две розови очи.
— Шим за малко да се счупи!
— Казах, че съжалявам.
— Ще съжали и повече! — изръмжа той и отново се надигна, после сви юмруче, готов за нов удар.
Едва тогава обърнах внимание на клона в ръката си. За моя огромна изненада той започна да се бели, а разклоненията му се отчупиха в скута ми, посипвайки го с иглички. Кората се лющеше на къдрави гирлянди и падаше, сякаш под острието на невидим нож.
Зърнал чудото, Шим свали юмрук. Удивление изпълни лицето му. Клонът в ръката ми вече не беше клон, а права тояга, дебела и възлеста отгоре и изтъняваща надолу. Повдигнах я и видях, че е с цяла глава по-висока от мен. Завъртях я, плъзнах пръсти по гладкото дърво и внезапно разбрах.
Подпрях се на нея и се надигнах от папратите. Обърнах се към уханната ела и си припомних несръчния опит да си намеря тояга, когато за пръв път стъпих в тази гора. Сведох глава пред дървото в знак на благодарност. Вече имах тояга — скъпоценно късче от Друма, което щеше да ме придружи отвъд границите й.
— Ти нали няма ме удари с тая пръчка? — овчедушно се обади Шим и аз го изгледах строго.
— Не ми посягай и няма да те ударя.
Малката фигурка застина.
— Не искал теб нарани.
Повдигнах вежда, но замълчах, стиснах тоягата и закрачих към облите канари надолу по течението. Шим ме последва и пак се оплете в храстите, без да спира да пъшка, макар и по-тихо от преди.