След малко стигнахме. Реката се разширяваше значително, а дъното й бе осеяно с бели камъни. Макар и бърза, водата изглеждаше доста плитка, точно както се надявах. И на двата бряга калта в основата на канарите бе набраздена от следи от тежки ботуши.
— Таласъми — рече Шим.
— Сигурен съм, че Несекващата река добре ги е подредила.
Шим вдигна глава.
— Аз мрази пресича реки. Съвсем, напълно, абсолютно.
Подпрях се на тоягата и сграбчих възлестия й връх.
— Не е нужно да я пресичаш. Сам си решаваш.
— Ти докъде ще отиде?
— Дотам, където е Риа! Таласъмите мислят, че в торбата е Галатор и сигурно са тръгнали към замъка на Стангмар. Не знам дали ще ги настигнем, преди да стигнат, но трябва да опитаме. Това е единствената надежда и за нас, и за Риа.
Вторият ми взор обходи сенчестите хълмове в далечината. Над тях се издигна стена от облаци, по-черна и от най-буреносното небе, което някога бях виждал, и хълмовете на изток потънаха в пълен мрак. Сетих се как Риа описа местоположението на Замъка под Покрова. „Върху най-мрачния от Мрачните хълмове, където нощта никога не свършва.“ В такава тъма нямаше да имам нито очи, нито надежда.
Шим преглътна.
— Добре. Аз идва. Може би не до самия замък, но идва.
— Сигурен ли си? Там едва ли ще има много мед.
Той ми отговори, като нагази в реката и с мъка измина няколко крачки, но когато наближи потопената канара, се препъна. Ненадейно хлътна в много по-дълбоки води и се развика, размахвайки малките си ръце. Притекох му се на помощ точно преди да потъне, вдигнах го на раменете си и тръгнах през реката.
— Благодаря ти — изпръхтя Шим, отръска се и целия ме накваси. — Тази вода безкрайностно мокра.
Внимателно пристъпих напред, подпрян на тоягата си.
— Ще ти бъда много задължен, ако не докосваш носа ми.
— Ама трябва за нещо да се държи!
— Дръж се за своя нос тогава! — възкликнах аз, твърдо убеден, че идването му е било грешка.
— Добре — отвърна той, толкова носово, че бях сигурен, че е последвал съвета ми.
С всяка стъпка усещах как нещо сякаш дърпа кожените ми ботуши и се опитва да ме върне в гората. Не беше течението, по-скоро стотици невидими ръце се опитваха да ми попречат да напусна Друма. Дали бяха във водата или в мен самия не знам, но с наближаването на отсрещния бряг краката ми натежаваха все повече.
Заля ме мрачно предчувствие, а в ума ми изплува картина, която не идваше от втория ми взор. Десетки странни, зловещи светлинки се носеха към мен. Обаждаха се скритите ми сили, щях да получа видение за бъдещето!
— Не! — извиках аз и тръснах глава толкова силно, че Шим ме сграбчи за косата, за да не падне.
Образът изчезна, силите ми се укротиха. Предчувствието обаче остана, още по-силно от преди.
Щом стъпих на източния бряг, Шим се смъкна от раменете ми, но чак след като ме перна през ухото.
— Ох! Това пък защо?
— Задето ме карал да държа нос през цялото време!
Хрумна ми да го хвърля в реката, но устоях, а при вида на овошките гневът ми бързо се стопи. Рехави и изтерзани, дърветата бяха по-крехки дори от най-старите в Друма. Тези най-далеч от реката изглеждаха направо болни, като призраци. Бяхме пристигнали в Покварените земи.
Приближих едно от по-коравите дървета, чиито клони висяха над реката, пресегнах се и откъснах малък съсухрен плод. Удиви ме дебелата му сбръчкана ципа и ръждивокафявият му цвят. Подуших го и подозренията ми се потвърдиха — това беше ябълка. Най-жалката ябълка, която бях виждал.
Подхвърлих я на Шим.
— За вечеря.
Малкият великан я хвана, несигурно я приближи до устните си и накрая отхапа. Киселото му изражение беше ужасно изразително.
— Пфуй! Искаш мен отрови!
— Не — ухилих се аз. — Не очаквах да си отхапеш.
— Значи искал мен измами!
— Това не мога да отрека.
Шим сложи ръце на кръста си.
— Искам момиче бъде тук!
— Аз също — мрачно кимнах аз.
Тогава зърнах шест фигури зад дърветата в далечината — задаваха се от източните равнини и вървяха право към градината. Воини-таласъми! Мечовете, нагръдниците и заострените им шлемове просветваха на следобедното слънце. Скриха се зад едно възвишение и макар че вече не ги виждах, гласовете им наближаваха.
Шим, който също ги беше видял, се вцепени.
— Какво ще сега правим?
— Ще се скрием някъде.
Къде? От мястото, където стояхме, не виждах и една скала, зад която да се потулим. Попарената растителност не можеше да ни скрие, а хълмът се спускаше до брега полегат и гладък, без нито едно дере.