— Каквото и да се случило тук… съжалявам.
Острието отново подскочи към мен.
— Ела, Шим. Тук не сме добре дошли.
Малкият великан изскимтя, но тръгна след мен. Продължихме с тежка стъпка през тундрата, безмълвна като Града на бардовете. След време оставихме проблясващите факли далеч зад гърба си, но гнетящата тишина не ни напусна.
Зад нас върху Друма се разстилаше пелена от наситен пурпур, а пред нас нощта бързо се сгъстяваше. С нежелание реших, че няма надежда да намерим подслон насред тази гола равнина. Знаех обаче, че трябва да продължа да търся — до момента, в който вече не виждам тоягата си. В противен случай, подобно на незнайните създания, които виеха в далечината, с Шим трябваше да нощуваме под открито небе.
В този миг пред нас изникна силует. Приличаше на скала, а върху нея седеше някой. Приближих се и с изненада открих, че е момиче. Изглеждаше с няколко години по-малка от Риа, голите й стъпала подритваха канарата, а очите й следяха лилавите и сини ивици, обагрили небето. Приближаването ни изглежда ни най-малко не я изплаши.
— Здравей — поздрави тя и отметна кафявите си къдрици, които стигаха почти до кръста й. На лицето й изгря игрива усмивка, а аз предпазливо се доближих.
— Здравей.
— Искаш ли заедно да погледаме залеза?
— Благодаря ти, но не — отвърнах аз и се втренчих в очите й. Бяха ярки и жизнени, тъй различни от тези на мъжа в градчето. — Не трябва ли да се връщаш у дома си? Става късно.
— О, не — изчурулика тя. — Обичам да гледам залеза оттук.
Пристъпих по-близо.
— Къде е домът ти?
Момичето срамежливо се усмихна.
— Ще ти кажа, ако ми кажеш накъде си тръгнал.
Дали заради приветливостта й, дали защото малко ми напомняше на Риа, малката жизнерадостна непозната ми допадна. Исках да поприказвам с нея, пък макар и за миг. Дълбоко в сърцето си можех да се престоря, че отново говоря с Риа, а ако селото й бе някъде наблизо, може би все пак щяхме да намерим подслон за през нощта.
— Накъде си тръгнал? — повтори тя, а аз се усмихнах.
— О, накъдето ме поведе сянката ми.
Тя пак се изкиска.
— Сянката ти скоро ще изчезне.
— Твоята също. Трябва да се прибираш вече.
— Не се тревожи. Селото ми е от другата страна на онзи хребет.
Докато говорехме, Шим се примъкна до скалата, където седеше момичето, навярно привлечен от онова, което привличаше мен. Тя обаче сякаш не го забеляза. Кой знае защо той внезапно спря и бавно отстъпи. Не обърнах внимание на това и попитах:
— Мислиш ли, че тази вечер може да пренощуваме в твоето село?
Тя отметна глава и се разсмя сърдечно.
— Разбира се!
Олекна ми — все пак открихме подслон.
Шим подръпна крайчето на туниката ми. Наведох се, а малкият великан прошепна:
— Аз не сигурен, но в ръцете й има нещо странно.
— Какво?
— Ръцете й.
Погледнах ръцете на момичето и в първия момент не забелязах нищо. И все пак… в тях наистина имаше нещо странно, макар че не можех да определя какво. Внезапно разбрах.
„Пръстите й. Между тях има ципи.“
Птицата алеа! Припомних си предупреждението на Риа. Духовете-двойници се превръщаха в каквото пожелаят, но винаги имаха някакъв недостатък. Посегнах към камата на Хон, но беше късно, момичето вече се превръщаше във влечуго. Очите й от кафяви станаха червени, кожата й се превърна в люспи, а устата й — в безмилостни челюсти. Злото същество се метна към мен, а воалът от ненужна кожа прошумоля и се свлече на земята.
Извадих камата и замахнах точно преди чудовището да ме събори по гръб. Шим изпищя. Затъркаляхме се по земята — кълбо от остри зъби, опашка, крака и ръце. Ноктите на звяра се впиха в дясната ми ръка. Внезапно битката приключи толкова бързо, колкото беше започнала. Оплетените ни тела застинаха на земята.
— Емрис? — попита Шим. — Ти мъртъв?
Бавно се размърдах. Измъкнах се от обятията на влечугото, чието гърло бях прерязал с камата. От раната по люспестия корем се лееше воняща кръв. Немощно пристъпих към скалата и се подпрях на нея, стиснал ранената си ръка.
Шим ме изгледа с възхищение.
— Ти ни спасил.
Поклатих глава.
— Спаси ни късметът… и един наблюдателен малък великан.
27
Слабата светлина бързо избледня. Настанихме се до едно поточе на около сто разкрача от останките на духа-двойник. Погълнати от мислите си, не си продумахме. Докато Шим зорко се взираше в разядените брегове, за да се увери, че там не се спотайват още смъртоносни създания, аз забърках смес от билки. Миришеха на мащерка, на букови корени… и на Брануен. Внимателно наложих раната си. Брануен несъмнено щеше да се справи далеч по-добре. Опитах се да изтананикам един от успокояващите й напеви, но си спомних само няколко тона.