Знаех, че спускащият се мрак напълно ще ни лиши от втория ми взор. Оставих тоягата, стиснах камата и опрях гръб в един изгнил пън. Претеглих тясното острие, убило духа и се зачудих дали Хон я е използвал в работата си. Може би я носеше, за да се защитава? Така или иначе, вече два пъти бе спасил живота ми.
Над главата ми изгряха няколко бледи звезди. Опитах се да потърся някои от съзвездията на Риа, описани не от звездите, а от пространствата между тях. Сетих се за дървото шомора, натежало от плод, за писанията по стените на Арбаса, за кристалната пещера. Всичко ми се струваше тъй далечно.
За съжаление звездите бяха тъй малко и толкова нарядко, че не открих никакви съзвездия. После осъзнах, че макар небето да тъмнее, те не стават по-ярки. Сякаш бяха забулени, но не от облаци — не и обикновени. Нещо ги спираше, пречеше им да светят.
Тогава подуших слаба миризма на дим, сякаш наблизо гореше огън. Надигнах се, опитах се да го открия, но не виждах никакви пламъци. Най-странното беше, че мястото, където лежахме, сякаш грееше с приглушена светлина. Не идваше от мъждукащите звезди, а от другаде. Какво друго можеше да ни огрява? Объркан, аз присвих очи… и внезапно разбрах. Светликът идеше не отгоре, а отдолу. От прогнилия пън!
Изтърколих се по-далеч от него и предпазливо го разгледах. На повърхността му проблясваше пръстен от светлина, сякаш в дървото бе изрязана врата и тя грееше иззад нея.
— Шим, виж.
Спътникът ми се приближи и рязко си пое дъх.
— Сега аз сигурен, че спрели на лошо място.
— Знам, но в тази светлина има нещо хубаво.
Шим се навъси.
— Отначало и момиче-змия хубаво.
Изведнъж вратата се отвори и от нея се подаде рошава мъжка глава с високо чело и тъмни наблюдателни очи, които внимателно огледаха първо мен, а после и Шим.
— Добре — рече непознатият с нисък, но звучен глас. — Можете да влезете. Обаче нямам време за истории!
Той се скри обратно под пъна, а Шим и аз се спогледахме недоумяващо. Истории ли? Какво искаше да каже?
Накрая аз заявих:
— Слизам. Идвай или остани, както решиш.
— Аз остава! — решително отвърна Шим. — Най-добре и ти да забрави тази глупостност и да остане тук.
— Ако няма да спим на открито, рискът си струва.
Сякаш за да подчертае думите ми, далечният вой отекна отново.
— Ами ако и тоз мъж стане на змия? И ти заклещен с него в дупката?
Не отвърнах и надзърнах през вратата към тесния тунел. Бе добре осветен и това улесняваше втория ми взор, но засега различавах само грубо издяланите стъпала. Предупреждението на Шим ме разколеба, но воят се усили. Стиснах здраво камата, тръгнах надолу и забелязах, че дървените стъпала са много износени, по тях сякаш бяха слезли безброй ръце и крака. Надявах се, че след това са се изкачили обратно.
Слизах стъпало по стъпало, а тунелът се изпълваше с миризма на мухъл и кожа. Развълнувах се, защото я помнех от другаде — от църквата „Свети Петър“ в Каир Мирдин. Колкото по-ниско слизах, толкова по-силна ставаше. Миризма на книги.
Щом стигнах до дъното, зяпнах от изумление. Обграждаха ме стотици томове, наредени по земята и край стените на тази подземна стая, от единия й край до другия, от пода до тавана. Всякакви книги! Тънки и дебели, малки и големи, с различен цвят и на всякакви езици, ако можех да съдя по символите и йероглифите по обложките им. Някои бяха подвързани с кожа, други — толкова опърпани, че изобщо нямаха корици. Някои бяха написани на папируси от Нил, други — на пергамент от земята, която гърците наричаха Анатолия, а римляните — Мала Азия. На пипане пергаментът напомняше на обработена овча кожа.
По натежалите рафтове край стените имаше още книги. Между тези, натрупани по пода, се виеше тясна пътечка от единия край на стаята до другия, а под тежката дървена маса се гушеха още. Върху нея също, редом с празни листа и пособия за писане. Дори застланото с овча кожа легло в ъгъла бе покрито с книги.
От другата страна на леглото се издигаше не много голям, но напълно приличен шкаф с рафтове, натежали от плодове, зърно, хляб и сирене. От едната му страна видях две ниски столчета, а от другата — камина, в която играеха пламъци, достатъчно ярки, за да осветяват и стаята, и тунела, по който дойдох. До огъня стоеше железен котел, а до него бяха натрупани мръсни купички, може би с надеждата, че с течение на времето сами ще се измият.