Выбрать главу

Седнал до стената на стол с висока облегалка, дългокосият мъж четеше. Посребрените чорлави вежди стърчаха над очите му като шипкови храсти. Носеше дълга бяла туника с висока яка, която почти докосваше брадичката му и в началото явно не забеляза, че съм влязъл.

Пъхнах камата обратно в торбичката си, но той не помръдна. Стана ми неловко и се прокашлях. Старецът все така не вдигаше поглед.

— Благодаря ви, че ме поканихте вътре.

Той се поразмърда.

— Няма защо. Сега би ли залостил входната врата? Става течение, пък и нощем навън бродят всякакви зверове. Катинарът е ето там — насочи ме той и замлъкна, зърнал нещо. — Кажи на малкия си приятел, че не е длъжен да идва при нас. Изобщо да не се притеснява, жалко само, че няма да опита пресния ми детелинов мед.

В тунела отекна трясък и след секунди Шим застана до мен.

— Аз си променил решението — овчедушно заяви той.

Мъжът затвори книгата и я остави на рафта зад стола си.

— След ден, изпълнен с добри четива, няма по-добър завършек от още едно добро четиво.

Не можах да сдържа широката си усмивка.

— Никога не съм виждал толкова много книги накуп.

Той кимна.

— Те ми помагат. Да живея, да работя. И да намирам смисъл във всеки сън, всяко листо, всяка капка роса.

Пребледнях. Брануен не казваше ли същото?

— Ще ми се само да имах повече време да им се радвам — продължи мъжът. — Както сигурно знаеш, в наши дни си имаме други грижи.

— Таласъми и тям подобни, нали?

— Да, но най-малко ми се нравят тям подобните — мрачно поклати глава старецът и взе друга книга. — Точно затова сега почти нямам време за любимите си книги. Вместо това се опитвам да намеря решение, тъй че историята на Финкайра да не свърши без време.

Кимнах.

— Покварата расте.

Без да вдига глава от книгата, той отговори:

— И още как! Софокъл — познаваш ли древногръцките драматурзи? — го е казал изключително точно. В „Едип цар“, доколкото помня. „Ръжда изяжда пъпките.“ Точно това става по нашите земи. Ръжда изяжда пъпките. Изяжда всичко.

Той извади нова книга и я постави върху първата, която още лежеше в скута му.

— И все пак не бива да губим надежда. Отговорът може би се крие в някой забравен том. Струва си да се погледне, с книга да се седне — издекламира той и смутено вдигна глава. — Ще прощаваш за стихчето, понякога просто сами ми се изплъзват. И да искам да престана, не мога. Както казвах, оттук мъдри съвети са взети. Но стига толкова — прокашля се той и махна с ръка към долапа. — Гладни ли сте? Хапнете си, медът е вляво, до сливите. Има и най-различни видове хляб, двойно опечен, както в Слантос на север.

— Не съм чувал за Слантос — признах аз.

— Не съм изненадан — сви рамене старецът и продължи да разлиства книгата. — Повечето от северните предели не са нито изследвани, нито картографирани. Да не говорим за Изгубените земи! Там може да има хора, необикновени хора, които никой никога не е посещавал.

Той се наведе над книгата, обмисляйки някакъв абзац.

— Бихте ли ми казали имената си?

— Наричат ме Емрис.

Мъжът вдигна глава и ми хвърли странен поглед.

— Наричат те? Казваш го тъй, сякаш това не е истинското ти име.

Прехапах устни.

— А спътникът ти?

Дребосъкът вече се беше заврял в долапа и нагъваше хляб, намазан с пресен детелинов мед.

— Това е Шим.

— А аз съм Каирпре, скромен поет. Прости ми, твърде съм зает, за да бъда гостоприемен домакин, но винаги с радост посрещам гости.

Той затвори книгата, без да сваля поглед от мен.

— Особено гост като теб, който толкова ми напомня на мой скъп приятел.

Със страх в сърцето попитах:

— Какъв приятел?

— Бях добър приятел… с майка ти.

Думите му се стовариха върху ми като наковални.

— Май… майка ми?

Каирпре стана, премести книгите от скута си на стола, пристъпи към мен и сложи ръка на рамото ми.

— Ела. Имаме много да си говорим.

28

Един прост въпрос

Каирпре ме отведе до двете столчета при шкафа, премести подвързаните с кожа книги, които лежаха върху тях и двамата седнахме. Шим вече се беше разположил на най-ниския рафт, заобиколен с обилна вечеря, и изглеждаше много доволен.

Известно време поетът ме наблюдава мълчаливо.

— Променил си се, откакто те видях за последно. И още как! Отначало не те познах, но вероятно ти би могъл да кажеш същото за мен. Минаха пет-шест години, все пак.