Не можех да удържа вълнението си.
— Значи си ме виждал преди? И мен, и майка ми?
Очите му потъмняха.
— Не помниш ли?
— Не помня нищо от детството си! Всичко е мрак, до деня, когато морето ни изхвърли на брега — обясних аз и сграбчих белия му ръкав. — Ти обаче можеш да ми помогнеш! Да отговориш на въпросите ми! Разкажи ми всичко, първо за майка ми. Коя е тя? Къде е? Защо каза, че е била твой приятел?
Каирпре се облегна назад и обхвана коляното си с ръце.
— Май все пак ще ти разкажа една история — обобщи той, помълча и започна. — Настъпи ден, в който една жена, човешка жена, пристигна на бреговете на този остров. Идеше от келтските земи, от място на име Гуинет.
Прониза ме болезнено съмнение. Нима през цялото време бях грешил за Брануен? Разколебан, попитах:
— Как се казваше?
— Елън.
Въздъхнах облекчено.
— Елън не приличаше на нас, жителите на Финкайра. Кожата й бе много светла, по-скоро розова, отколкото румена. Ушите й бяха различни, по-скоро заоблени, отколкото триъгълни. Беше много красива, но най-прелестни бяха очите й. Сияеха с цвят, невиждан на този остров. Чисто, ярко синьо, недокоснато от сиво или кафяво. Очи като сапфири. Затова я нарекоха Сапфирооката Елън.
Внезапно ме побиха тръпки.
— Дойде — продължи той, — защото се беше влюбила в мъж от Финкайра. От този свят, а не от нейния. Скоро след пристигането си откри и друга любов. Към книгите! Обожаваше ги, книги от най-различни земи, на всякакви езици. Запознахме се, когато дойде да прибере една, бях я взел на заем. Малко закъснявах с връщането, има-няма с десетина години. След това често се отбиваше, за да чете и да си приказваме. И винаги сядаше на твоя стол! Най-много обаче я интересуваше целителското изкуство и историята му през вековете. Имаше дарба да лекува.
Отново потреперих, а Каирпре се усмихна, явно спомнил си нещо.
— Струва ми се обаче, че най-много обичаше гръцките легенди.
— Това истина ли е? — рязко попитах аз. — Заклеваш ли се, че е истина?
— Истина е.
— Тя ми каза толкова малко. Дори името й не знаех! Наричаше се само Брануен.
Каирпре се обърна към един рафт с книги.
— Име от легенда. Колко привично! Боли ме само да узная, че е избрала такава трагична история.
— „Да не бях се раждала, но уви“ — изрецитирах аз.
— Значи знаеш легендата?
— Знам я — кимнах аз и долната ми устна потрепери, — но не познавах нея. Никак. Толкова рядко говореше за себе си, че отказвах…
В гърлото ми заседна буца и аз тихо заридах. Поетът ме наблюдаваше със съчувствието на човек, който изпитва същото, но не се опита да ме утеши. Остави ме да пролея сълзите, които имах нужда да пролея.
Накрая довърших с дрезгав глас:
— Отказвах да я наричам… „майко“.
Известно време Каирпре не продума, а накрая ми зададе простичък въпрос:
— Обичаше ли те?
Бавно кимнах.
— Да
— Грижеше ли се за теб, когато имаше нужда от помощ?
— Да.
— Тогава си я познавал. До дъното на душата й.
Обърсах бузи с туниката си.
— Може би, но не го чувствам така. Можеш ли да ми кажеш нещо… за баща ми?
Погледът на Каирпре внезапно стана далечен.
— Баща ти беше забележителен младеж. Силен, своенравен, страстен. Готов да се бори до кръв, винаги пръв. Не, ритъмът не му подхожда, ще опитам пак. Жив! Нащрек! Неукротим човек. Така е по-добре. На най-древния ни език името му значи Катерача, защото като момче обожаваше да се катери по дърветата. Понякога стигаше чак до върха на някоя огромна ела и оставаше там само за да изпита беса на някоя буря.
Разсмях се — бях разбрал повече, отколкото поетът можеше да предположи.
— Струва ми се обаче, че детството му не е било щастливо. Майка му Олуен бе дъщеря на морето, едно от онези създания, които човеците наричат „русалки“, макар че тук предпочитаме „морски хора“. Затова и той като теб носеше морските дълбини в костите си. Дългото й пътуване обаче започна твърде скоро.
— Чувал съм за това Дълго пътуване.
Каирпре въздъхна.
— Дълго е, да. И нелеко, според „Във възхвала на Дагда“. Освен ако се окажеш един от малцината, отнесени в Отвъдното в мига на смъртта си. Това обаче се случва рядко, много рядко.
— Говореше за баща ми.
— А, да… баща ти. След смъртта на Олуен бил отгледан от своя баща, финкайрец на име Туата, син на Финвара. Туата бил велик магьосник, човек с огромна власт. Разправят, че дори великият Дагда понякога му гостувал, за да обсъждат велики дела. Но уви, той почти нямал време за нуждите на сина си и напълно спрял да се интересува от него, когато разбрал, че момчето не притежава магьосническа дарба. „Силите“, както ги наричал Туата. Тогава баща ти бил горе-долу на твоите години.