Спомних си налудничавия поглед на мъжа с копието и почти със страх попитах:
— Какъв сън?
Очите на поета се насълзиха.
— В който никой мъж, жена или дете никога повече няма да пише, да продума или да запее. В който перото и мастилницата на душите им, техните гласове, замлъкват навеки.
Гласът му премина в шепот, но той продължи.
— Дотогава не бе останал никой, който да възрази, когато Рита Гаур убеди Стангмар да събори собствения си дворец, най-величествения и все пак уютен дом, който всеки крал или кралица може да си пожелае, и дори кралската библиотека, хилядократно по-богата от моята. И защо? Защото замъкът не бил достатъчно добре защитен!
Рита Гаур, несъмнено като „жест на добра воля“, му построи нов, пропит от злата му сила. Така се появи Замъкът под Покрова, който непрестанно се върти върху основите си и разпръсква Покрова от мрак, който скрива небето ни и Покварата, която души земята ни.
Той замлъкна и потърка брадичка.
— Вардят го воини от личната армия на Рита Гаур, немъртвите гулианти. Животът им, ако можем да го наречем живот, защото това са мъртъвци, върнати от Отвъдното, никога няма да угасне, не и от ръката на смъртен. Поддържа го движението на Замъка под Покрова! Докато той се върти, ще съществуват и те и ще вършат злини, по-тъмни дори от черния Покров.
Риа толкова ми липсваше, че изпитвах физическа болка. Ако не я бяха убили, тя сигурно се намираше в самите недра на този замък! Животът й зависеше от милостта на гулиантите и на самия Стангмар. Какво щеше да стане, когато той си дадеше сметка, че Риа нито иска, нито може да му помогне да се сдобие с Галатор, последното Съкровище? При самата мисъл ме побиха тръпки, а съветът на Великата Блуса — да унищожим Замъка под Покрова, за да свалим Стангмар — ме отчая напълно. Със същия успех можех да поискам да ми пораснат криле!
— Сега сигурно разбираш — добави Каирпре, — че Стангмар всъщност е пленник на Рита Гаур. Докато това е така, негови затворници сме и всички ние.
— Дагда защо не се е намесил? Сражава се с Рита Гаур и другаде, нали?
— Така е. В Отвъдното, както и тук, но за разлика от Рита Гаур, той вярва, че за да спечели, трябва да уважава свободната воля на хората. Дагда ни позволява да направим своя избор, за добро или за зло. Така че за да бъде спасена Финкайра, трябва да я спасят жителите й.
29
Каирпре се пресегна зад Шим, който бе успял да омаже с мед както себе си, така и полицата, на която лежеше. Дългокосият старец си откъсна комат тъмен едрозърнест хляб, разкъса го на две и ми подаде едното парче.
— Вземи, преди малкият ти приятел да изяде всичко.
Шим не ни обърна внимание и продължи да се тъпче.
Усмихнах се с половин уста и отхапах от хрупкавия хляб. Беше твърд като дърво, но поомекна от дъвченето и за моя изненада бързо се превърна в течност с аромат наджоджен. Щом преглътнах, се почувствах сит и поизправих гръб. Дори обичайната болка между плешките ми намаля. Отхапах отново.
— Виждам, че хлябът-амброзия ти се услажда — рече Каирпре с пълна уста. — Несъмнено той е едно от най-чудните постижения на Слантос. И все пак разправят, че никой освен местните жители не е вкусвал най-вкусните им хлябове, чиито рецепти те пазели с цената на живота си.
Погледът ми пробяга по стените и пода на претъпканата библиотека. Сякаш се намирах в товарното отделение на кораб, пълен единствено с книги. Спомних си замечтания поглед на Брануен, когато ми разказваше за подобна стая — тази, без съмнение. Въпреки че Покварата се разпростираше, сигурно й е било трудно да напусне и нея, и Финкайра завинаги.
Отново погледнах Каирпре.
— Бран… Искам да кажа, майка ми, сигурно много е обичала да седи сред твоите книги.
— Точно така. Искаше да изчете ученията на Финкайра, на друидите, на келтите, на евреите, на християните и гърците. Казваше, че ми е ученичка, но по-скоро беше обратното. Научих толкова много от нея!
Каирпре хвърли поглед към купчината в основата на стълбата. На светлината на огнището блесна корицата на най-горната книга — позлатен портрет на фигура в огнена колесница.
— Спомням си веднъж — замислено каза той, — когато цяла нощ разговаряхме за вълшебните места, където създания от тленна плът живеят рамо до рамо с безсмъртните духове. Където времето тече и в права линия, и в кръг, където съкровеното и историческото време съществуват заедно. Тя ги наричаше „местата помежду“.